Ето така започнаха онези комични и ужасяващи лоши дни! Седнех ли пред масата, той ме връзваше за стола, настаняваше се отсреща и ми нареждаше да пиша, каквото си пожелаеше; само че какво — не знаеше и самият Ходжа. Вълнуваше го единствено аналогията — така, както човек наблюдава външността си в огледалото, по същия начин би трябвало да наблюдава и вътрешността си — своя разум. Знаел съм как да го постигна, но съм криел от него тайната. В очакване да опиша тази тайна, Ходжа се настаняваше срещу мен, а аз изпълвах листовете с истории, преувеличаващи моята лошотия: така, преувеличавайки, с удоволствие описвах дребните си детински кражби, лъжите от ревност, интрижките, които правех, за да ме обичат повече от братята и сестра ми, плътските си прегрешения. Изчиташе ги с интерес, с боязън и със странна наслада, която ме смайваше, сетне ядът му нарастваше и започваше прекомерно да ме тормози. Вероятно това бе своеобразен бунт, не му се щеше да се примири с лошотията в моето минало, която, предусещаше, щеше се превърне в негова собствена. Беше започнал да ме удря в буквалния смисъл на думата. Прочетеше ли за някое мое прегрешение, казваше „ти си безчестен“ и с гняв, примесен с насмешка, ме перваше с юмрук по гърба; нещо повече, неуспял да се въздържи, дори ме шамароса. Вероятно всичко това го вършеше поради явното притеснение, че от двореца все no-рядко го търсят, а той така и не смогваше да се убеди, че ще изнамери нещо по-завладяващо от моята и от собствената си персона. Но, докато все повече се вглъбяваше в моите прегрешения и докато все повече ми налагаше детинските си наказания, аз все повече се изпълвах със странна увереност — бях започнал да мисля, че за първи път го държах в ръцете си.
Веднъж, след като доста ме поизмъчи, забелязах, че изпита жал към мене. Неприятно чувство, примесено с отвращението, което изпитва човек към по-нискостоящ от него; схванах, че е така, защото вече не спираше да ме гледа без чувство на отвращение.
— Време е да напиша нещо — каза. — Твоите писания не са ми нужни — уточни той, защото, докато седмици наред описвах своите недостойнства, Ходжа единствено наблюдаваше.
Каза, че трябва да се измъкнем от къщата, все повече потапяща се в печал, и да се поразтъпчем, да отскочим, примерно, до Гебзе. Надяваше се да се захване пак с астрономията, да напише по-задълбочен, трактат за живота на мравките. Щом забелязах, че е на път да изгуби цялото си уважение към мен, аз се сепнах и съчиних нова, дълбоко унижаваща ме история, само и само да задържа интереса му. Изчете написаното с увлечение и наслада — този път дори не се ядоса; усещах единствено интереса му — желаеше да проумее как е устроен един толкова лош човек. Вероятно по онова време реши завинаги да си остане какъвто бе. Като прекрасно съзнаваше, естествено, че това е част от играта. Този ден бях разговарял с него като с придворен шут, който е наясно, че не го броят за човек; опитах се да насърча постепенно нарастващия му интерес — какво толкова ще загуби, ако преди отиването си в Гебзе, нахвърли някои неща, свързани с него и с лошотията му, та да проумее как съм станал такъв, какъвто бях! Пък и не бе необходимо написаното да отговаря на истината или да му се хваща вяра. Стореше ли го, щеше да проумее какво представляват хората като мене; и някога би могъл да се възползва от това си познание! Най-накрая, понеже не успя да устои на собственото си желание и на моята словоохотливост, заяви, че на следващия ден ще опита. Не пропусна обаче да вметне, че го прави по собствено желание, а не защото вярва в глупашките ми игри.