Не разбрах вярва ли, или не вярва в това, което говори чак до деня, когато се изгубихме един друг. Бях за миг се уплашил от дързостта му, но после ме обзе тревога, щом се досетих за нашите беседи на масата, за ония опасни игри. Непрекъснато връщаше разговора към прегрешенията, които описвахме, настанили се един срещу друг, и ми внушаваше тщеславно една и съща мисъл, което ме изкарваше от равновесие — щом толкова се боя от смъртта, не бих могъл да надмогна прегрешенията си, които възнамерявах смело да опиша. А смелостта, която съм проявил, разкривайки собствените си вини, била резултат на най-обикновено безочие! Между впрочем, Ходжа грижливо разнищваше и най-незначителното прегрешение, понеже през ония дни чувстваше особена нерешителност. Сега вече се бе успокоил, безграничното безстрашие, с което посрещаше чумата, го бе накарало с умиротворена душа да повярва в невинността си.
Отвратен от тия му приказки, на които глупашки се доверявах, реших да му се опълча. Най-простодушно му разтълкувах, че причината за неговия кураж не се корени в умиротвореността на душата му, а в незнанието му, че смъртта е на прага. Разказах му как можем да се предпазим от нея, заизреждах: болните от чума не бива да се докосват, мъртвите трябва да се погребват в пълни с вар ями, общуването между хората трябва да се сведе до минимум, Ходжа не бива да посещава многолюдното школо.
Последните ми думи го подсетиха за нещо по-страшно и от чумата! На другия ден следобед той протегна ръце към мен, съобщавайки ми, че се е допирал до децата едно по едно и щом зърна ужаса ми и нежеланието ми да ме докосне, се приближи към мен и ме прегърна с огромно удоволствие; идеше ми да изкрещя, но както се случва в сънищата, да изкрещя не успях. А Ходжа с подигравателен тон, схванах го покъсно, ми заобяснява как щял да ме научи на безстрашие.
6.
Все не успявах да овладея тъй нареченото от Ходжа безстрашие, а чумата се разпространяваше неудържимо. Вярно е, че не бях притеснен, колкото през първите дни. Бях се сврял в стаята като болна, прикована към постелята жена, а търпението ми да зяпам дни наред през прозореца бе се изчерпало. От време на време изскачах от къщи, вървях като замаян из улиците и наблюдавах пазаруващите из чаршията жени, увлечените от работата си в дюкяните занаятчии, мъжете, сбрали се в кафенетата, след като са погребали близките си — опитвах се да привикна с чумата. И донякъде може би щях да привикна, ама Ходжа не ме оставяше на мира.
Всяка вечер протягаше към мен ръцете си, за които твърдеше, че са докосвали цял ден различни хора. He помръдвах. Нали се вцепенявате, когато пробуждайки се откриете, че по вас пълзи скорпион, е, нещо такова беше! Пръстите му не приличаха на моите; докато безчувствено ги прокарваше по мен, Ходжа питаше:
— Страхуваш ли се?
Не помръдвах.
— Страхуваш се. Защо се страхуваш?
Понякога ми идеше да блъсна ръката му и да го ударя, ала знаех — това ще го разгневи повече.
— Нека ти обясня аз каква е причината за твоя страх. Страхуваш се, защото си виновен. Страхуваш се, защото си затънал в грях. Страхуваш се, защото ми вярваш повече, отколкото аз на тебе.
Каза, че трябвало да седнем от двете страни на масата и да напишем по нещо. Сега бил моментът да напишем защо бяхме такива, каквито бяхме. В крайна сметка пак описа единствено защо другите бяха такива, каквито бяха. За първи път гордо ми показа сътвореното. Вероятно очакваше да приема най-смирено прочетеното, но незнайно защо не успях да прикрия отвращението си и рекох на Ходжа, че по този начин само приравнява себе си и глупаците и че ще умре преди мен.
Тогава ми се струваше, че това прорицание ще е най-въздействащият ми аргумент. И още — припомних десетгодишните му усилия, годините, които бе отдал на космографската си теория, нескончаемите наблюдения на небето с риск да си повреди очите, дните, в които не вдигаше поглед от книгите; този път аз не го оставих на мира; разкрих му колко глупаво би било да си иде нахалост, вместо да се предпази от чумата и да живее. Думите ми успяха да умножат едновременно и неговите страхове, и моите наказания. Когато пък той изчете моите писания, усетих как, макар и неохотно, като че ли си възвръща поизгубеното уважение към мен.