Това обаче не продължи дълго. Този път Ходжа пожела да му кажа какво ще правя аз, когато заема неговото място. Не ми хрумна нищо, бях прекалено изнервен от странното положение, в което се озовах, мъчейки се да се убедя, че не си приличаме и че подутината е ухапване от насекомо. Той обаче продължи да настоява и аз си припомних някогашното си намерение, когато се завърна в родината, да напиша своите спомени и казах, че един ден ще разкажа чудесна история за неговите премеждия — изгледа ме с отвращение и с презрение. Изобщо не съм го познавал дотолкова, доколкото той ме познава! Изблъска ме и остана сам пред огледалото — заеме ли моето място, той щял да опише моите бъдни премеждия! Най-напред каза: подутината била чумен бубон; щял съм да умра. После обясни как ще се гърча от болки, преди да умра; страхът, за който не съм бил подготвен, понеже досега не съм го забелязвал, щял да бъде по-ужасен и от смъртта. Описвайки моето задушаване от страданията на болестта, Ходжа бе се отдръпнал от огледалото; миг по-късно погледнах към него — беше се изтегнал върху разхвърляната постеля, просната на пода, и описваше болките и страданията, които щях да изтърпя. Ръката му бе върху корема, върху болката, която описваше — така си помислих. Тъкмо тогава извика, уплашено тръгнах към него и тутакси съжалих; отново започна да ме опипва. Вече, кой знае защо, бях убеден — бил е ухапан от насекомо, ама пак се страхувах.
Така продължи цялата нощ. Опитвайки се да ме зарази с болестта и страха си, не спираше да повтаря, че аз бях той, а той бях аз. Мислех, че го прави заради удоволствието да напусне себе си и да се понаблюдава отстрани, и не спирах да си повтарям като човек, жадуващ да се пробуди: играе ми някаква игра; нали самият той изговаряше тая думичка „игра“, ама в същото време се потеше обилно; не като човек, който се задушава в страха си от гнетящите думи сред горещата стая, а като болен, чието тяло е белязано от недъг.
До изгрев слънце говори за звездите и смъртта, за измислените предсказания, за глупостта на падишаха и за неговата неблагодарност, за любимите си глупаци, за „нас“ и за „тях“, за желанието си да стане друг! Повече не слушах, излязох в градината. Неочаквано в ума ми се откроиха размислите за безсмъртието, прочетени в една стара книга. Вън, освен подскачането от клон на клон на врабчетата, чуруликащи сред липите, нямаше никакво друго движение. Смайващ покой! Замислих се за многото други истанбулски стаи, за другите болни от чума. Ако Ходжа беше болен от чума, всичко щеше да продължава по същия начин, чак докато умре, ако не беше болен — чак докато изчезне червената подутина, ей това ми мина през ума. Вече предусещах — не бих могъл да се задържа още дълго в този дом. Влизайки вкъщи, и идея си нямах къде да избягам, къде да се скрия. Мечтаех за място, отдалечено от Ходжа, отдалечено от чумата. Докато напъхвах малкото дрехи в торбата, знаех, че мястото трябва да бъде достатъчно близко, за да успея да избягам, без да ме заловят, толкоз.
7.
Имах поспастрени малко пари, присвоявал бях дребни от Ходжа, пък и все нещичко бях припечелвал оттук-оттам. Преди да напусна къщата, аз ги измъкнах от чорапа, дето ги бях укрил — в сандъка с книгите, които никога повече нямаше да разлистя. Сетне, подтикван от любопитство, се вмъкнах в стаята на Ходжа — лампата светеше, а той, облян в пот, спеше. Смаях се колко малко бе огледалото, с което цяла нощ ме бе сплашвал — така и не се убедих докрай в нашата загадъчна прилика. Припряно, без да докосна нищо напуснах къщата, тръгнах по пустите улици на квартала, полъхваше нежен ветрец, едно натрапчиво желание да измия ръцете си ме следваше неотлъчно, не знаех де ще отида, но бях доволен. Приятно ми беше да бродя из улиците в утринното безмълвие, да се спускам по стръмнината към морето, да мия ръцете си на всяка чешма, да съзерцавам Златния рог.