За първи път чух за остров Хейбели от млад монах, пристигнал оттам в Истанбул; при срещата ни в Галата той с вълнение ми описа красотата на островите. Трябва да съм бил силно впечатлен, защото, напускайки квартала ни, знаех — ще ида там. Лодкарите и рибарите, които заприказвах, ми поискаха страшно много пари, за да ме откарат на острова, досетиха се, казах си, че съм беглец, притесних се: ще съобщят на хората, които Ходжа ще прати по дирите ми, къде се намирам! После си рекох, че туй ще да е било по-скоро нещо като сплашване на християните, презирани от тях заради страха им от чумата. И за да не привличам повече вниманието, споразумях се още със следващия лодкар, с когото подхванах приказка. Не беше кой знае колко як мъж и не спираше да говори, докато с усилие наблягаше на греблата — изреждаше провиненията, заради които чумата била пратена като наказание. Добави, че да се криеш на острова, уж за да се отървеш от чумата, изобщо не си струвало труда. Докато говореше, си личеше, че не е по-малко уплашен от мен. Пътуването продължи шест часа.
Доста по-късно осъзнах колко щастливи са били дните, прекарани на острова. Срещу дребна сума се настаних в дома на самотен гръцки рибар, стараех се да не се набивам на очи, бях неспокоен. Ту си мислех, че Ходжа е умрял, ту си мислех за хората, които ще прати по дирите ми. На островите имаше доста християни, избягали като мен от чумата, но нямах никакво желание да се срещам с тях.
Сутрин излизах в морето с рибаря, връщах се надвечер. По някое време се пристрастих към ловенето на омари и крабове с тризъбец. Ако времето бе толкова лошо, че не позволяваше да се излезе в морето за риба, обикалях из острова, после се вмъквах в манастирското лозе и сладко заспивах под асмата. Имаше чардак, опрян на една смокиня, оттам при ясно време се виждаше и „Света София“, настанявах се на чардака, гледах с часове Истанбул и бленувах. Сънувах веднъж как идвам към острова и виждам Ходжа да плува заедно с делфините около лодката: сприятелил се с тях, той ги разпитва за мен, преследва ме, значи; в друг сън пък той е с майка ми, укоряват ме двамата и питат къде се бавя. Когато се събудих изпотен от слънцето, огряло лицето ми, ми се прииска отново да продължа тези сънища, ала нищо не се получи и тогава се отдадох на размисъл: мислех си понякога, че Ходжа е починал, представях си мъртвеца в пустата къща, която изоставих, хората, дошли да вдигнат тялото му, тишината на самотното погребение; спомнях си после за неговите предсказания, за ония забавни неща, които му хрумваха с погнуса и ярост, които щастливо му хрумваха; и за падишаха, и за животните на падишаха; а омарите и крабовете, пронизани през, гърбовете от моя тризъбец, показал се от коремите им, съпътстваха тези дневни сънища с бавния танц на щипките си.
Опитвах се да се убедя, че рано или късно ще успея да избягам в родината си. За тази цел бе достатъчно да крада пари от къщите на острова — там не заключваха вратите си; имаше обаче едно условие — най-напред да забравя Ходжа; защото от време на време ме завладяваха магията на преживяното и магнетизмът на спомените: все пак бях изоставил в ръцете на смъртта човека, който невероятно много приличаше на мен и нямаше как заради това да не се обвинявам, толкова, колкото пламенно тъгувах по него сега. Действително ли приличаше, поне както бе в спомените ми, невероятно много на мен, или се заблуждавах? После решавах, че през тези единайсет години аз така и не огледах до насита лицето му; а го бях правил десетки пъти. Душата ми закопня да съм в Истанбул, да зърна за последно трупа му. Реших: за да се почувствам свободен, нямаше друг начин, освен да се убедя, че приликата между нас бе само измамлив спомен, една нелепа илюзия, която трябва да бъде забравена, реших: налага се да свикна с това.
Добре, че не свикнах. Защото един ден пред очите ми внезапно изникна Ходжа! Бях се изтегнал в задната градина на рибаря, бях обърнал към слънцето затворените си очи, нещо се бях замечтал, когато усетих сянката му — стоеше пред мен, усмихваше се, сякаш се усмихваше не защото бе спечелил играта, а защото ме обичаше! Изпълни ме такова необикновено доверие, че чак се изплаших. Дали пък тайничко не съм очаквал тъкмо това: щом като на мига ме обгърна усещането за виновност, присъщо на мързеливия роб, на раболепния слуга. Докато си стягах вързопа, аз не се отвращавах от Ходжа, аз презирах себе си. Той плати на рибаря всичко, което му дължах. Беше наел двама мъжаги и с двата чифта весла стигнахме бързо. Преди смрачаване бяхме вкъщи, затъжил се бях по миризмата на дом. Беше махнал огледалото от стената.