Сутринта, застанал пред мен, Ходжа каза: вината ми била много тежка, безумно искал да ме накаже не само, задето съм избягал, а и задето съм го зарязал в ръцете на смъртта, приемайки едно обикновено ухапване от насекомо за чумен бубон, но сега не му било времето. Обясни защо: в края на краищата, преди седмица, падишахът повикал Ходжа и го заразпитвал кога ще приключи чумата, ще взима ли още жертви и дали е заплашен неговият живот? Тъй като бил сварен неподготвен, прекомерно развълнуваният Ходжа отговорил уклончиво и поискал малко време, понеже се налагало да се допита до звездите. Върнал се вкъщи луд от възторг, само че изобщо не му хрумвало как да пренасочи интереса на падишаха в своя изгода. Тогава и решил да ме върне.
Знаел отдавна, че съм на острова; подир моето бягство се простудил, едва три дни по-късно тръгнал да ме издирва, натъкнал се на следите ми при рибарите и щом си отворил кесията, бъбривият лодкар му издал, че ме е откарал на остров Хейбели. Ходжа не ме последвал, знаел, че не мога да избягам никъде другаде, освен на островите. Бях съгласен с думите му, че последната среща с падишаха е била най-благоприятният шанс в живота му. Призна си съвсем откровено, че се нуждаел от моите знания.
Тутакси се заловихме за работа. Ходжа бе преизпълнен с решимостта на хората, които знаят какво искат; харесваше ми тази непоколебимост, каквато преди не бях забелязвал у него. Решихме, тъй като знаехме, че на другия ден пак ще бъде повикан, да спечелим време. Първоначално се споразумяхме да не даваме много сведения, а това, което дадем, да може веднага, в случай на нужда, да бъде потвърдено. Остротата на неговия ум, която толкова харесвах, моментално го отведе до възгледа, че „предсказанието е измама, ала то идеално може да бъде използвано за въздействие върху глупаците“. Изслушвайки ме, Ходжа комай се съгласи, че чумата е бедствие, което може да бъде възпряно чрез здравни предохранителни мерки. И той като мен не отричаше връзката на Аллах с бедствието, но връзката беше косвена; ето защо и ние, смъртните, можехме да запретнем ръкави и да сторим някои неща срещу бедствието, без това изобщо да накърни гордостта на Аллах. Пророк Омар31 не беше ли повикал Абу Убейда от Сирия в Медина, за да избави армията му от чумата? За да предпази падишаха, Ходжа щеше да поиска от него да сведе до минимум своите контакти. И не за да всява смъртен ужас в сърцето на падишаха, та да го подтикне към вземането на предохранителни мерки, а защото си беше опасно; султанът не оставаше сам задълго, та да го сплаши някакво поетично описание на смъртта; дори и да се повлияеше от бръщолевенията на Ходжа, тълпата от глупаци покрай султана щеше да потисне ужаса му тутакси, щом го споделеше с нея; сетне същите безсрамни глупаци всеки момент можеха да обвинят Ходжа в безбожие. Ето защо, опирайки се на моите литературни познания, скалъпихме една история.
Онова, от което най-много се опасяваше Ходжа бе, че ще се наложи с точност да се определи краят на чумата. Предполагах, че трябва да започнем с броя на ежедневно умиращите; когато го споделих с Ходжа, той не ми се стори кой знае колко впечатлен, щял да потърси помощта на падишаха, та да се сдобие с цифрите по тази тема, само че щял да прикрие искането си с една друга история. Нямах чак толкова вяра на математиката, но и ръцете ни бяха вързани.
На следващата сутрин Ходжа отиде в двореца, а аз — в града, при чумата. Страхувах се колкото и преди от чумата, но бях позамаян от силата на движението и на живота, от копнежа си поне мъничко да уловя света. Бе ветровит, хладен летен ден; бродейки сред умиращи и умрели, усетих, че от години не съм обичал така живота. Влизах в джамийските дворове, върху лист хартия записвах броя на носилките с мъртъвците, после, обикаляйки кварталите, се опитвах да открия някаква връзка между видяното и броя на мъртвите: не беше лесно да се осмислят всички домове, хората, тълпата, радостта и мъката, веселието. Отгоре на всичкото с някаква необичайна лакомия очите ми се спираха единствено върху детайлите на чуждия живот, на щастието, безнадеждността и безразличието на хората, живеещи със своите близки и роднини под един покрив.
Към обед, замаян от тълпата и мъртъвците, минах на отсрещния бряг, в Галата, обиколих сиромашките кафенета по пристанището, притеснено попуших тютюн, хапнах в една бедняшка гостилница, воден единствено от жаждата за осмисляне, обходих пазари и дюкяни. Исках да запечатам в съзнанието си всяко едно нещо поотделно, за да стигна до някакъв извод. Прибрах се у дома претрепан от умора след падането на вечерната тъмнина, изслушах пристигналия от двореца Ходжа.
31
Омар ибн Хаттаб (ок. 585–544) — вторият праведен халиф, близък съмишленик на Мохамед; има големи заслуги за укрепването и разпространението на исляма; с неговото име са свързани много религиозно-правоверни предписания и въвеждането на мюсюлманското летоброене; сунитската историческа традиция го представя като идеален управник, а шиитската — като узурпатор. — (Бел. прев.)