Работите вървели отлично. Съчинената от нас история дълбоко впечатлила падишаха. Умът на султана бил обсебен от идеята, че чумата, досущ като Дявола, който приема човешки облик, ще се опита да го измами; взел решение външен човек да не припарва до двореца; въвел най-строг надзор над влизащите и излизащите. Щом попитал кога и как ще изчезне чумата, Ходжа заговорил тъй убедително, че султанът, обладан от страх, казал как пред очите му оживява Азраил32, бродещ като пиян из града; бил подтикнат да види тази гледка. И разтревожен, Ходжа тутакси го поправил — не Азраил, Дяволът тласкал човека към смъртта. И изобщо не бил пиян, а лукав. Както и го бяхме запланували, Ходжа казал, че с Дявола трябва да се воюва. Което налагало да се проследи кои места наобикаля чумата, та да се открие кога ще остави града на спокойствие. Макар че сред свитата на султана веднага се намерили хора, дето заявили, че да воюваш с чумата означава да се опълчиш срещу Аллах, владетелят изобщо не им обърнал внимание; после попитал за животните; ще засегне ли чумата-дявол неговите соколи, лъвове и маймуни? Ходжа на секундата отвърнал, че Дяволът приемал човешки облик за пред хората, а за пред животните се превъплъщавал в мишка. Султанът наредил да бъдат докарани от някой отдалечен, незасегнат от чумата град петстотин котки, а на разпореждане на Ходжа да бъдат предоставени колкото хора желаел.
Светкавично разпратихме из четирите краища на Истанбул предоставените на нашите заповеди дванайсет души — да обикалят от квартал на квартал и да ни докладват, каквото видят, както и броя на починалите. Върху масата бяхме разстлали нескопосана карта на Истанбул — прекопирал я бях от старите си книги. Нощи наред със страх и задоволство отбелязвахме върху картата местата, където се вихреше чумата и премисляхме какво да речем на султана.
Отначало не бяхме кой знае какви оптимисти. Чумата не обхождаше града като лукав дявол, а като безжалостен разбойник. Един ден взимаше душите на четирийсетима в Аксарай, сетне оставяше квартала на мира и се отбиваше във Фатих, после разбирахме, че наобикаля отсрещния бряг, Топхане, Джихангир, на следващия ден пък забелязвахме, че е отскочила; там за малко и вече е отпратила към Зейрек, навлязла е в нашия квартал, дето гледа към Златния рог и е усмъртила двайсет души. Броят на починалите не ни подсказа никакви изводи; един ден умираха петстотин души, на другия — сто. Доста време ни костваше, докато проумеем, че е трябвало да отчитаме не къде чумата покосява своите жертви, а къде за пръв път ги поразява; падишахът отново повика Ходжа. Мъдрувахме, мъдрувахме и решихме Ходжа да каже на падишаха, че чумата предпочита многолюдните места, пазарищата, дето хората се надлъгват, кафенетата, дето се настаняват един до друг и клюкарстват. Отиде, вечерта се върна.
Казал му всичко това, а падишахът запитал: „Какво да правя?“ Ходжа го посъветвал силом да ограничи движението по пазарищата и из града — умниците около султана, естествено, тутакси скочили: как щял да се изхранва градът, животът, спре ли търговията, щял да спре, научат ли, че превъплътена като човек, чумата се разхожда свободно, всички щели да се паникьосат, щели да повярват, че е дошъл Съдният ден и щели да му отпуснат края; после никой не би желал да остава в квартал като затвор, из който се навърта чумата-дявол, щели да се разбунтуват. „И бяха прави.“ — рече Ходжа. Междувременно някакъв глупак задал въпроса де ще се намери човек, който тъй да притисне народа, и падишахът се ядосал; стреснал всички с думите си, че ще накаже онзи, който се съмнява в неговото могъщество. Все така разгневен, заповядал да бъде изпълнено реченото от Ходжа, но не пропуснал да се посъветва и с приближените си. Главният астролог Съткъ ефенди, който имаше зъб на Ходжа, припомнил на султана, че Ходжа все още не е съобщил кога чумата ще напусне Истанбул. Уплашен да не би владетелят да признае правотата на думите му, Ходжа казал, че още при следващото си посещение ще донесе календар на чумата.
Бяхме изпъстрили със знаци и цифри картата, разположена върху масата, но така и не откривахме логика в разпространяването на чумата из града. Междувременно заповедта на падишаха вече се изпълняваше и то повече от три дни. Еничарите, завардили подстъпите към пазарите, главните улици, пристаните за лодки, притискаха всеки минувач с въпросите си: „Кой си? Къде отиваш? За какво отиваш?“ Отпращаха обратно по домовете наплашените, объркани пътници и всички разхождащи се, за да не се заразят от чумата. Научавайки, че животът в Капалъчаршъ, или в Ункапанъ е позабавил своя ход, ние нанасяхме върху хартиени листа броя на починалите през последния месец, окачвахме листата на стената и разсъждавахме. Според Ходжа, очакванията ни да открием някаква логика в разпространяването на чумата бяха напразни и ако искахме да отървем главите си, трябваше да измислим нещо и да залъжем падишаха.
32
Азраил — Ангел на смъртта (библейският арахангел Михаил), който се явява, за да вземе душата на умиращия. — (Бел. прев.)