Към края на втората седмица градът се задушаваше повече от самите мерки, отколкото от чумата; с всеки изминал ден умираха все по-малко хора, ала това го знаехме единствено ние, които вниквахме в нещата. Плъзнаха слухове за глад, Истанбул бе като изоставен, сеещ ужаси град; понеже аз не напусках квартала, Ходжа ми разправяше: човек направо усещал безизходицата на хората, хванали се гуша за гуша с чумата зад своите залостени прозорци и дворни порти, усещал, че те не очакват нищо друго, освен чума и смърт. И в двореца витаело същото очакване — ако паднела на пода чаша или ако някой шумно се задавел в кашлица, ония безброй умници внезапно заговаряли шепнешком, чудели се какво ли ще предприеме султанът днес и примирали от страх, ама само след миг живвали като всички отчаяни души, които жадуват да се случи нещо, независимо какво. И Ходжа живваше по същия начин; опитал да подчертае пред султана, че чумата, както и бил предсказал, постепенно отминава, ала не успял да го впечатли, тъй че бил принуден отново да се върне на темата за животните.
Два дни по-късно, въз основа на преброяването, правено в джамиите, Ходжа бе стигнал до извода, че болестта е отминала, но не това се оказа причината за радостта на Ходжа в оня петъчен ден: групичка обезнадеждени еснафи влязла в схватка със завардилите пътищата еничари; занаятчиите успели да привлекат на своя страна и част от еничарите, които били разтревожени от предприетите мерки, и един-двама проповядващи в кварталните джамии глупави имами, и неколцина пристрастени към грабежите разбойници и безделници; твърдели, че чумата си е работа на Аллах и никой не бива да се намесва в нея, ала събитията били приключени, още преди да се разраснат. Шейхюлислямът34 издал фетва и начаса, вероятно за да изглеждат събитията по-значими, отколкото бяха всъщност, двайсет души били убити. Ходжа бе предоволен от живота си.
Следващата вечер оповести своя триумф. В двореца никой вече не говорел за премахване на предохранителните мерки; когато поканили агата на еничарите, той подметнал за привърженици на бунтовниците и в самия дворец; султанът кипнал; тая групичка, принудила чрез своята враждебност Ходжа да изживее тежки дни, била разпръсната като пилци. Говорело се, че Кьопрюлю, когото по-рано одумваха, че бил на тяхна страна, щял да вземе твърди мерки срещу бунтовниците. Ходжа с радост отбеляза, че в това отношение е повлиял на падишаха. За да убедят султана, дори потушилите бунта разправяха, че чумата е отшумяла. На всичкото отгоре думите им си бяха истина. Падишахът засипал Ходжа с нечувани до този момент похвали; отвел го до клетката, измайсторена за докараните от Африка маймуни; докато наблюдавал маймуните, чиято мръсотия и наглост отвращавали Ходжа, владетелят се поинтересувал дали могат да бъдат научени да говорят като папагалите. Сетне, обръщайки се към свитата си, обявил, че желае по-често да вижда Ходжа край себе си и че изработеният от него календар на чумата се е оказал верен.
Един петъчен ден, подир месец, Ходжа стана главен астролог; дори нещо повече: когато султанът съобщи, че чумата ни е напуснала и отиде на петъчния намаз в „Света София“, където се бе сбрал целият град, Ходжа стоеше току зад него; бяха премахнати всички предохранителни мерки и аз бях сред тълпата, която екзалтирано сипеше благодарности към Аллах и султана. Щом султанът, яхнал коня си, мина край нас, всички наоколо се разкрещяха неистово; после изпаднаха в екстаз, настана невероятна блъсканица, тълпата се люшна, еничарите ни заблъскаха назад, по някое време бях притиснат между настъпващите и едно дърво, сетне разблъсквайки тълпата с лакти, успях да се оттласна напред и след няколко крачки се озовахме очи в очи с Ходжа, пристъпващ предоволен и прещастлив. Избегна погледа ми, сякаш не беше ме разпознал. Внезапно сред ужасяващата олелия ме споходи някакво наивно вълнение, в този миг вярвах, че Ходжа наистина не ме е видял, разкрещях се, завиках името му, исках да разбере за моето присъствие, може би, ако ме забележеше, щеше да ме измъкне от тълпата, щеше да ме спаси и аз щях да взема участие в щастливото шествие на хората, които държаха в ръцете си триумфа и мощта! Исках го, но не за да получа своя дял от триумфа или някакъв отзвук за стореното от мен; чувството в душата ми бе съвършено различно: аз трябваше да съм там, защото аз бях Ходжа! Също като в страховитите сънища, които често сънувах, бях се отделил от самия себе си, понеже се наблюдавах отвън; понеже можех да се наблюдавам отвън, значи бях някой друг; дори не желаех да науча кой беше този друг, в чиято личност се бях загърнал; преди миг, докато уплашено се виждах как отминавам край себе си без да се позная, копнеех да се присъединя към него. Груб като животно войник обаче с все сила ме тласна назад, в тълпата.