Може би беше прав, може би чувството, което изпитвах, би могло да бъде определено като завист, но всъщност бе братско чувство, което той не усещаше. Надявах се да го усети и му припомних как в дните преди чумата седяхме в двата края на масата като двама жадуващи да забравят притеснението на самотните нощи ергени, припомних му как се отдавахме ту на моите, ту на неговите страхове и колко много неща научихме от тях, и колко копнеех за тези нощи дори когато бях сам на острова; изслуша ме с презрението на свидетел, осъждащ измамата ми в една игра, в която той изобщо не е участвал, дори с думичка не ме обнадежди, че бихме могли да се върнем към онези дни на братство.
Обикаляйки от квартал на квартал, започвах да забелязвам, макар че предохранителните мерки бяха премахнати, как бавно чумата се оттегля от града, сякаш не желаеше да хвърля сянка върху онова, което Ходжа нарече триумф. Понякога се питах откъде ли идва това чувство на самота, след като мрачният страх от смъртта ни напускаше. Понякога изпитвах необходимост да говорим за тези неща, а не за сънищата на падишаха или за проектите, които Ходжа му разясняваше — дори да се страхувах от смъртта, вече бях готов да застана редом с него пред ужасяващото огледало, което той бе свалил от стената! От дълго време обаче Ходжа ме принизяваше, или поне така се държеше; понякога пък мислех, че няма желание да прави дори и това, което бе още по-лошо.
От време на време, за да го привлека към предишния ни щастлив живот споменавах, че трябва отново заедно да седнем на масата. За да го поощря, веднъж-два пъти се опитах да пиша; когато му зачетох пълните с преувеличения страници за страха от чумата, за желанието му да извърши оная дяволия, възраждаща страха, за така и недоосъществените ми прегрешения, той дори не пожела да ме изслуша. Окуражаван може би повече от моята безнадеждност, отколкото от собствения си триумф, той нагло заяви: още навремето бил забелязал, че всичките ни писания са пълна глупост и че играел онези игри само от скука, та да видел докъде ще ни доведат и за да ме изпита; всъщност разбрал какво представлявам в деня, когато съм избягал, въобразявайки си, че е болен от чума. Бил съм виновен! Хората се делели на два вида — справедливи като него и виновни като мен.
Не отвърнах нищо, реших да отдам тези думи на опиянението му от триумфа. Впрочем, умът ми си беше проницателен както и преди, и когато се улових, че се ядосвам за незначителни, делнични неща, разбрах, че не съм изгубил способността да изпитвам гняв, но като че ли не знаех как да отреагирам на предизвикателните думи на Ходжа, накъде да го отведа, къде да го хвана натясно. Усетих как се замъглява целта, която ме крепеше в дните, прекарани на остров Хейбели, когато избягах от него. Какво ще се случи, ако се върна във Венеция? За тези петнайсет години умът ми отдавна беше приел, че мама е починала, че годеницата ми се е омъжила и има много деца; душа не ми даваше да мисля за тях, сънувах ги все по-рядко, пък и в своите сънища, както се случваше през първите години, не се виждах при тях във Венеция, а виждах тях при нас в Истанбул. Знаех, че завърна ли се във Венеция, не бих могъл да продължа живота си оттам, дето бях го оставил. Така или иначе, щях да започна начисто съвсем друг живот. Като изключим намерението ми да опиша в една-две книги турците и прекараните години в робство, вече не се вълнувах от детайлите на онзи живот.
Понякога си мислех, че Ходжа ме презира, защото познаваше моето безсилие, защото съзнаваше, че нямам отечество и цел, понякога се притеснявах дори и от това, че съзнаваше тия неща. А може би изобщо не обръщаше внимание на моите размисли, тъй като всеки ден бе направо пиян от историите си, разказвани на падишаха, бе пиян от бляновете си по нечуваното оръжие, чиито детайли си фантазираше и което, така казваше, нямало начин да не впечатли владетеля, пиян бе от триумфа си. Улових се, че наблюдавам със завист щастието на всецяло обзетия от себе си Ходжа. Обичах го, обичах пресиленото му вълнение, плод на преувеличения триумф, безкрайните му проекти, погледа му, когато се взреше в ръцете си с думите, че в ей тия две ръце ще държи падишаха. Дори от себе си криех, че разсъждавам по този начин, но докато наблюдавах движенията му, всекидневното му поведение, понякога ме обземаше усещането, че съм наблюдавал самия себе си. Случва се човек да открие в поведението на някое дете, на някой юноша собственото си детство и юношество и да наблюдава това с любопитство — страхът и любопитството ми бяха нещо такова; често се сещах как ме стисваше за тила и казваше: „Аз станах ти.“; но когато му припомнях онези дни, Ходжа ме прекъсваше и ми разказваше ту какво беше говорил на султана него ден, за да го накара да повярва в онова невероятно оръжие, ту подробно ми описваше как бе замаял главата на владетеля, тълкувайки нея сутрин съня му.