Вече не ме забавляваха дори мечтанията около тия проекти — не се интересувах и какъв би бил резултатът, ако можеха да се осъществят. И Ходжа, точно колкото мен, съзнаваше, че нищо реално нямаше в идеите ни за астрономията, географията и естествените науки през първите години от нашето запознанство; часовниците, астрономическите прибори и макетите бяха забравени в един ъгъл, където отдавна ръждясваха. Всичко бяхме отложили за деня, когато щяхме да осъществим на практика онова мъгляво дело, наричано от него „наука“; разполагахме всъщност не с грандиозен проект, който би ни избавил от крушение, колкото със самата мечта за проекта. За да повярвам в тази безцветна, неубедителна за мене мечта и за да се усетя едно цяло с Ходжа, аз се опитвах да се поставя на негово място и да преценявам през неговия поглед разгръщаните страници или спонтанно нахлулите у мен мисли. Когато се връщаше от лов, аз се правех, че съм открил нова истина, независимо от това по коя тема ме беше оставил да си блъскам главата и че основавайки се на нея, бихме могли да променим всяко нещо — заявявах, че „причината за приливите и отливите на морето е пряко свързана с температурата на вливащите се в него реки“ или че „дребни частици във въздуха разпространяват чумата и щом времето се промени, тя изчезва“ или че бихме могли „да обърнем в бягство всеки, щом се втурнем да го преследваме с разработваното от нас огромно оръжие на колела и с дълго дуло“ или че „Земята се върти около Слънцето, а Слънцето — около Луната“; тогава Ходжа, сменил прашните си ловни одежди ми даваше един и същ отговор, който ме караше да се усмихвам с обич: „А нашите ахмаци дори не проумяват тази истина!“
После го обземаше гняв, чиято сила завладяваше и мен, разправяше как султанът язди с часове подир някое ошашавено прасе или как глуповато пролива сълзи за заека, уловен от хрътките, които сам е насъскал подире му, и без всякакво желание признаваше, че думите му по време на лов влизаха през едното ухо на султана и излизаха през другото, а сетне, изпълнен с отврата повтаряше: „Кога ли ахмаците ще проумеят тия истини? Дали е случайност или необходимост това, че на едно място са се струпали толкова много глупаци? Защо ли са толкова глупави?“
Постепенно осъзнаваше, че трябва пак да се залови с онова, което наричаше „наука“, тоз път, за да проникне в природата на техните мозъци. И аз бях петимен да се заема с тази „наука“, понеже ми припомняше за красивите дни, когато седяхме на масата, отвращавахме се един от друг, но и си приличахме — обаче още след първите опити разбрахме, че нещата далеч не бяха същите като преди.
Не му противоречах по никакъв начин, защото не знаех в кой момент и заради какво ще го притисна в ъгъла. По-важното бе, че усещах неговите страдания и поражения като свои страдания и поражения. Веднъж с попреувеличени примери му припомних глупостта на тукашните люде и го накарах да осъзнае, че не само те, а и той е обречен на поражение, въпреки че не го мислех, а после проследих реакцията му — да, той гневно ми се противопостави, каза, че поражението не е някаква необходимост, че успеем ли да осъществим нашия проект за оръжието, ще обърнем в желаната от нас посока течението на реката, която ни залива и изтласква на заден план, всъщност той ме израдва не защото говореше за проекти изобщо, а защото говореше за „нашите проекти“, както във времената на безнадеждността, само дето сега беше завладян от ужаса на неизбежното, на приближаващото се поражение. Оприличавах Ходжа на самотно дете, обичах гнева му и тъгата му, напомнящи ми първите години в робство; щеше ми се и аз да съм като него. Докато обикаляше из стаята и се заглеждаше през прозореца в мръсните, кални улици под мрачния дъжд или в трепкащите, бледи лампи, все още светещи в няколко къщи по брега на Златния рог, сякаш търсейки следите на ново знамение, което да свърже с надеждата, за момент ми се стори, че в стаята обикаля и се гърчи не Ходжа, а собствената ми младост. Човекът, който бях някога, беше ме изоставил, а аз, дремещият сега в ъгъла, се стремях към него, за да открия наново предишното вълнение.
Дори това постоянно повтарящо се вълнение бе ми омръзнало. След като Ходжа стана главен астролог, земите му в Гебзе се бяха увеличили, а приходите ни бяха нараснали многократно. Вече нямаше необходимост да се занимава с друго, освен да си бъбри със султана. Понякога отскачахме до Гебзе, обхождахме разнебитените мелници и селата, където, предварили всички, ни посрещаха яките овчарски кучета, проверявахме приходите, преглеждахме документите, опитвайки се да открием с колко ни беше измамил кехаята, понякога се смеехме, по-често пишехме, въздишайки притеснено, забавни трактати заради падишаха — нищо друго не вършехме. Ако не бях настоявал, вероятно нямаше да ни уреди и с онова общество на прекрасно ухаещите жени, с които се любехме, та най-сетне да си прекараме времето по-приятно.