Ходжа се изнервяше още повече, понеже падишахът, окуражен от това, че армиите и пашите бяха напуснали Истанбул заради походите към Германия и Критската крепост, както и от това, че майка му вече не можеше да му повлияе, бе сбрал отново около себе си прогонените от двореца словоохотливи умници, шутове и имитатори. Ходжа бе изпълнен с решимост да се разграничи от тия отвращаващи го измамници, да не се присъединява към тях и по този начин да ги накара да приемат превъзходството му, ала по настояване на падишаха веднъж-дваж бе принуден да изтърпи техните прения. Разискваха се неща от сорта: имат ли животните душа, кои от тях имат, кои ще отидат в рая, кои — в ада, мъжки или женски е полът на мидата, ново слънце ли е слънцето, изгряващо всяка сутрин, ако пък не е, дали залязващото вечер старо слънце не обикаля по някакъв заден път, та сутрин да се покаже от другата страна — след подобни срещи Ходжа изгубваше вяра в бъдещето и твърдеше, че скоро падишахът ще ни се изплъзне от ръцете.
С радост се приобщавах към него, защото казваше „нашите“ проекти, „нашето“ бъдеще. Веднъж, за да вникнем в дълбините на султанския ум, извадихме тефтерите, които съхранявах от години, измъкнахме от тях нашите сънища, нашите спомени. Опитахме да попълним рабоша на султанския ум така, както се пълни описа на измъкнати от чекмеджетата на някой долап дреболии; изводът съвсем не бе насърчителен — вярно е, Ходжа разправяше, че нашето избавление все още се крие в невероятното оръжие или в разгадаването на скритите все още в глъбините на умовете ни тайни, ала се държеше и така, сякаш предусещаше приближаващото се ужасяващо крушение. Месеци наред напълно безсмислено обсъждахме тази тема.
Дали под крушение разбирахме, че империята губеше една подир друга своите територии? Просвахме картите върху масата и с тъга установявахме първо кои територии, сетне кои планини и реки ще бъдат изгубени. А може би пък крушението означаваше по-скоро промяна у хората, промяна на техните вярвания, без самите те да го забелязват? Представяхме си как една заран истанбулчани се надигат от топлите си постели съвсем други; не знаят как да си облекат дрехите, не си спомнят предназначението на минаретата. Може би крушението означаваше, щом забележиш превъзходството на другите, да се потрудиш, за да заприличаш на тях — тогава той ми припомняше епизоди от живота ми във Венеция, после си представяхме как някои тукашни наши познати с панталони на краката и с шапки на главите, отново съживяват спомените ми.
Решихме, че наш последен спасителен изход е да поднесем на султана тези фантазии — докато ги градяхме, не усещахме как минава времето. Казвахме си, че всички тези сцени на крушението, оживени от багрите на фантазиите, може би ще го разтревожат. Ето защо през безмълвните и тъмни нощи изпълнихме цяла книга с бликащи от нашите фантазии картини на поражение и крушение, които сътворявахме с тъга и безнадеждност месеци наред: унили бедняци, кални пътища, недоизградени постройки, мрачни и странни улици, хора, отправящи неразбираеми за самите тях молитви всичко да си остане постарому, угрижени майки и окаяни бащи, несретници, чийто живот е недостатъчен, за да се преселят при нас — осъществилите се и вписалите се в други страни, повредени машинарии, хленчещи люде, оплакващи прежните хубави дни, както се оплаква покойник, мършави улични псета, селяни без земя, безработни, местещи се напусто от град на град, неграмотни мюсюлмани в панталони и всички битки, приключили с поражение. В друга част на книгата включихме моите поизлинели спомени: една-две ярки сцени с щастливи и поучителни случки от ученическите ми години, когато с мама, татко, братята ми и сестра ми бяхме във Венеция — ето как живееха другите, дето щяха да ни победят, трябваше и ние да вършим същото и да се задействаме преди тях! Във финалната част, която нашият калиграф, левакът, преписа на чисто, имаше добре премислено стихотворение, което можеше да се сметне за въведение към обърканите тайни от тъмната енигма на нашите умове, сравнявани с препълнен долап — Ходжа бе луд по тази метафора. Изтънчената мъглявост на това приповдигнато и, бих казал, тихо стихотворение, с тъга осмисляше всичко най-добро от книгите и трактатите, които бяхме написали с Ходжа.