Само месец, след като предаде книгата на султана, Ходжа получи от него заповед да започне работа по невероятното оръжие. Бяхме смаяни, така и не разбрахме до каква степен дължим този успех на своята последна книга.
9.
Какво имаше предвид султанът, когато каза: „Ти създай невероятното оръжие, дето ще разгроми враговете ни, пък да видим“ — дали изпитваше Ходжа, дали прикриваше свой сън, дали държеше да демонстрира пред властната си майка и пред пашите, че умниците от обкръжението му поне в нещо ги бива, дали се надяваше Ходжа да сътвори ново чудо след чумата, дали наистина се бе повлиял от всичките ни измислици за крушението, с които изпълнихме нашата книга, или пък, подир няколкото военни неуспеха, обезпокоен донякъде от крушението, го е тормозела мисълта, че желаещите да възкачат на негово място брат му, ще го свалят от престола? Разсъждавахме за всичко това, докато слисано пресмятахме баснословните суми, дето щяха да завалят от селата, хановете и маслиновите гори, приходите, от които султанът ни предостави за разработване на оръжието.
Накрая Ходжа заключи, че по-скоро би трябвало да сме слисани от самото си слисване — не бяха ли истина всички истории, които от години разправяше на султана, не бяха ли истина всички трактати и книги, та тъкмо когато им е повярвал, ние да се учудваме? Имаше и друго — падишахът започвал да проявява интерес към онова, дето се въртеше в дълбокия мрак на човешкия разум. Разчувстван, Ходжа ме питаше: не беше ли това победата, която очаквахме от години?
Да, беше; на всичкото отгоре този път я споделяхме двамата в едно общо дело; и аз бях щастлив, макар че крайният резултат не ме вълнуваше толкова, колкото него. Последвалите шест години, през които се мъчехме да доразработим оръжието, бяха нашите най-рискови години. Не защото работехме с барут, а защото изпитвахме на гърбовете си злорадството на завистливите врагове; тъй като всеки очакваше с нетърпение нашата победа или нашето поражение; и ние с боязън очаквахме същото, осъзнавайки риска. Започнахме да работим на масата и така изкарахме цялата зима — абсолютно прахосано време. Бяхме възбудени, бяхме устремени, но налице нямахме нищо повече от идеята за самото оръжие, от доста неопределените, лишени от ясна форма детайли, които, дордето си фантазирахме как враговете ни ще бъдат прогонени и обърнати в бягство, не напускаха умовете ни. После решихме да излезем на открито, да заработим с барута. Както в седмиците, когато заедно подготвяхме зрелището с фойерверките, ние се оттегляхме в хладната сянка на високите дървета, а хората ни, малко по-надалеч, възпламеняваха натъкмените по наши рецепти смески. От всички краища на Истанбул се стичаха любопитни да наблюдават пръскащия се с различна мощ и трясък пъстроцветен дим. След време любопитната тълпа превърна ливадата с нашите шатри, с излетите за нас оръдия с дълги дула и с мишените в място за празненства. Един ден към края на лятото най-неочаквано пристигна самият султан.
Направихме специална демонстрация за него накарахме небето и земята да стенат; сетне едно по едно му показахме подготвените от нас за възпламеняващите се барутни смески артилерийски чаши, гюлетата, новите оръдия, чертежите на още неотлетите дула и проектите на запалителните самозадействащи се механизми. Прояви по-голям интерес към мен, отколкото към тях. Първоначално Ходжа гледаше да ме държи настрана, но щом демонстрацията започна, падишахът забелязал как раздавам нареждания наравно с Ходжа, как хората ни се допитват колкото до Ходжа, толкова и до мен, и това го заинтригувало.
За втори път, петнайсет години по-късно, се представях на негово величество — падишахът ме изгледа тъй, както се гледа някой, когото познаваш, но не се сещаш кой е; приличаше на човек, опитващ се със затворени очи да разпознае плода, който вкусва. Целунах пеша на дрехата му. Не се разгневи, щом узна, че съм тук от двайсет години, а все още не съм станал мюсюлманин. Друго занимаваше мисълта му.
— Значи, двайсет години? — рече. — Странно!
И веднага ме попита:
— Ти ли го научи на всички тия неща?
Не попита обаче, за да чуе моя отговор — вече бе напуснал прокъсаната ни шатра, вмирисана на барут и селитра, и крачеше към красив бял кон; внезапно спря, извърна се към нас, към двамата — стояхме един до друг — и се усмихна, сякаш бе зърнал някое от невероятните, сътворени от Аллах чудеса, призвани да сломят надменността на човешкия род, да го накарат да проумее своята глупост: я джудже без всякакви недостатъци, я близнаци, приличащи си като две капки вода.