През нощта мислих за него, но не както му се щеше на Ходжа. Ходжа все тъй говореше за него с ненавист, ала аз бях разбрал, че не можех да изпитвам към падишаха ненавист, че не можех да го подценявам — допадаха ми спокойствието му, обичливостта му и поведението му на разглезено хлапе, което тутакси изрича първото, което му скимне. Щеше ми се да съм като него или да съм приятел с него. След гневната криза на Ходжа, докато се мъчех да заспя в постелята, си казах: падишахът не е човек, заслужаващ да бъде мамен, щеше ми се да споделя с него всичко. Но какво ли беше това всичко?
Интересът ни, оказа се, бил взаимен. Веднъж, съвсем неохотно, Ходжа ми съобщи, че сутринта падишахът ни очаквал двамата и аз тръгнах с него. Беше един от онези прекрасни есенни дни, ухаещи на море и водорасли. Цялата сутрин прекарахме край басейн с водни лилии под люляците и чинарите в голямата дъбрава, покрита с окапали червени листа. Султанът пожела да поговорим за жабите, щъкащи из басейна. Ходжа не му достави удоволствието, подхвърли няколко шаблонни, лишени от цвят и фантазия думи. Султанът дори не обърна внимание на това своеволие, което ме смая. Повече се интересуваше от мен. Ето защо се разпрострях върху механиката на жабешките подскоци, върху кръвообращението на жабите, върху сърцата им, които продължават туптенето си дълго, след като старателно са отделени от телата, върху мухите и другите насекоми, с които се хранеха. Поисках лист и перо, за да покажа нагледно еволюцията, през която преминава едно яйце, докато заприлича на развитите жаби в басейна. Падишахът доста се заинтригува от рисунките, които правех с камъшеното перо, донесено в сребърен дивит36, инкрустиран с рубини. Беше му забавно да чуе всички народни приказки за жаби, за които се бях досетил, а когато стигнах до принцесата, целунала жабока, лицето му изрази погнуса, ала той далеч не приличаше на глуповатия младеж, описван от Ходжа; напомняше по-скоро на разумен зрял мъж, възнамеряващ всекидневно да се занимава с наука и изкуство. В края на тези невероятни часове — през това време Ходжа не спираше да се чумери, — падишахът, вгледан в рисунките на жабата, които държеше в ръката си, ми каза: „Подозирах, всъщност, че ти съчиняваш историите. А значи ти си изработил и рисунките!“ Сетне ме заразпитва за мустакатите жаби.
Ето така започна моята връзка със султана. Всеки път вече и аз, заедно с Ходжа, отивах в двореца. Първоначално той си мълчеше, приказвахме повече ние с падишаха. Докато разговаряхме със султана за неговите сънища, вълнения, страхове, за миналото и бъдещето му, аз се чудех доколко шеговитият и разумен човек срещу мен прилича на описвания години наред от Ходжа падишах. От умело подхвърлените въпроси, от дребните хитринки подразбирах, че падишахът иска да проумее каква част от Ходжа бе Ходжа и каква бях аз, каква част от мене бях аз и каква беше Ходжа — книгите, които му поднасяхме в дар, подклаждаха неговото любопитство. Ходжа пък, само и само да не се занимава с любопитството на султана, което намираше за глупаво, тъкмо тогава се захвана с топовете и с дългите дула, които се опитваше да излее.
След шестмесечната ни работа по топовете Ходжа не без тревога научи, че главният топчия се бил разгневил, задето сме се намесвали в тия работи, човекът поискал или да го освободят от поста му, или такива щури глави като нас, подкопаващи артилерията с убеждението, че я обновяват, да бъдат прокудени от Истанбул; Ходжа обаче не потърси път за разбирателство с главния топчия, който, по всичко изглежда, бе готов на споразумение. Месец по-късно, когато падишахът ни заповяда да изнамерим и други устройства, освен топовете, за да доразработим оръжието, Ходжа не се разстрои много. Ние и двамата знаехме, че новоизлетите топове и дула не бяха по-съвършени от старите, ползвани години наред.
По този начин, според Ходжа, бяхме навлезли в един нов период, когато щеше да ни се налага да градим и измисляме всяко нещо отначало, но тъй като бях привикнал и с гнева му, и с фантазиите му, единствената новост за мен си остана запознанството с падишаха. Той също беше доволен от това, че се знаем. Както грижовният баща разпознава двамата братя, объркали в играта своите топчета и им казва „ето, това е твое, а това — твое“, тъй и султанът ни разпознаваше по нашите приказки и по нашето държание. Тази му наблюдателност ме заинтригува, макар че веднъж я намирах за детинска, друг път за проницателна: започнах да вярвам, че без самите да забележим личността ми се отделя от мен, за да се обедини с личността на Ходжа, че по същия начин неговата личност се обвързва с моята и че падишахът, отреждайки нужното място на това въображаемо създание, ни познава по-добре, отколкото се познаваме ние самите.