Когато тълкувахме сънищата му или говорехме за новото оръжие — по онова време още само си бленувахме за него, — владетелят неочаквано спираше и се обръщаше към единия от нас с думите: „Не, тази мисъл не е твоя, негова е.“ Понякога ни разпознаваше по държанието: „Сега гледаш като него. Гледай като себе си!“ И докато слисано се усмихвах, той добавяше: „Точно така, браво. Вие някога виждали ли сте се двамата заедно в огледало?“ Запита ни кой от нас би изтърпял да бъде себе си, когато сме заедно пред огледалото. Веднъж се разпореди да донесат всички трактати, книги за животните и календари, които през годините бяхме сътворили за него, и докато четеше, разгръщайки страница подир страница, каза, че си представя коя част от кого е била писана и в коя част кой е поставил себе си на мястото на другия. Но нещото, което истински разгневи Ходжа, а мене ме омагьоса и смая, бе поканеният на аудиенция в наше присъствие имитатор.
Този мъж не приличаше на нас — ни по лице, ни по телосложение, — бе нисък и дебел, одеждите му бяха абсолютно различни от нашите, ала щом заговори, направо се сепнах: сякаш говореше не той, а Ходжа. Досущ като него се приведе към ухото на падишаха, сякаш да му съобщи някаква тайна, досущ като него старателен и угрижен — подчертаваше детайлите, изтънявайки гласа си, досущ като него се поддаваше на въодушевлението от изреченото, жестикулираше разпалено и дишаше тежко, за да убеди седящия срещу него. Само дето докато говореше с интонацията на Ходжа, имитаторът разясняваше не звездните си проекти или проектите за невероятни оръжия, а изреждаше имената на гозбите, научени в дворцовата кухня и необходимите за тяхното приготовление подробности и подправки. Падишахът се смееше, а имитаторът си продължаваше работата, помрачила лицето на Ходжа, изброявайки всички гостоприемници между Истанбул и Алено. Сетне падишахът му заръча да имитира и мен. Мъжът, гледащ ме смаяно, със зяпнала уста, бях аз: явно съм бил оглупял. Когато падишахът му заръча да изимитира човек, който да е наполовина Ходжа, наполовина — аз, вече бях окончателно омагьосан. Наблюдавайки поведението на мъжа, и аз, като владетеля, едва се сдържах да не възкликна: „Това съм аз, това е Ходжа.“ Но имитаторът сам свърши тая работа, като един по един ни посочи с пръст. Падишахът любезно отпрати човека и ни заповяда добре да осмислим видяното.
Какво ли означаваха думите му? Вечерта споделих с Ходжа, че падишахът е доста по-умен от човека, когото ми беше описвал години наред и че той вече по собствена воля поема в желаната от Ходжа посока — Ходжа наново изпадна в гневна криза. Тоз път го разбирах напълно — талантът на имитатора не бе за изтрайване. Ходжа се зарече, че след всичко това кракът му не ще стъпи в двореца, колкото и да настоява владетелят. Сега, след като най-сетне му е паднала в ръцете тази чакана от години щастлива случайност, повече нямал никакво намерение да се тормози в обкръжението на онези глупаци. Вместо него в двореца щял съм да ходя аз, познавал съм великолепно султанските пристрастия и съм притежавал достатъчно пъргав ум, за да участвам в ония шутовщини.
Когато съобщих на султана, че Ходжа е болен, не ми повярва. Каза единствено: „Той да си действа там по оръжието.“ Ето как цели четири години посещавах двореца аз, за да може Ходжа да проектира и да задейства оръжието, пък той, както правех преди това аз, си оставаше вкъщи при своите измислици.
За тия четири години научих, че животът не е само очакване, а нещо, което можело да доставя и удоволствие. Онези, дето забелязаха, че падишахът е започнал да ме цени като Ходжа, всеки ден ме канеха по различни празненства и веселби. Веднъж беше сватбата на везирската щерка, друг път на султана му се роди нова рожба, после пък дойде празничната церемония за сюнета37 на синовете му, последва пиршеството в чест на крепостта, която си възвърнаха от Унгария, после, понеже принцовете тръгнаха да се учат, бяха организирани тържества, и ето ти — настъпиха веселбите за Рамазана38 и Байрама39. Понеже през продължаващите с дни празненства се тъпчех с тлъсти меса и пилаф, с измайсторените от захар и фъстъци лъвове, щрауси и русалки, за кратко време надебелях. Повечето дни зяпах лъщящите от мазнина и премерващи до припадък своите сили пехливани, въжеиграчите, танцуващи с пръти върху гърбовете си по опънато между джамийските минарета въже, трошащи със зъбите си подкови, забиващи тук-там ножове и шишове, факирите, които мълниеносно ни лишаваха от чашите в ръцете и от парите в джобовете и вадеха от джубетата40 си змии, гълъби и маймуни, Карагьоз и Хадживат41, чиито ругатни обожавах. Нощем, ако нямаше илюминации, отскачах с новите си, срещнати същия ден приятели в някой от най-посещаваните дворци и конаци, дето пиехме с часове вино или ракия и слушахме музика, сетне вдигах наздравици и се развличах с красиви танцьорки, имитиращи сънливи елени, с привлекателни танцьори, преоблечени като жени, които танцуваха по вода, с певици, изпълняващи с палещите си гласове затрогващи, радостни песни.
38
Рамазан (араб. — рамадан) — деветият месец от мюсюлманския лунен календар. В сътветствие с Корана и Шериата през този месец мюсюлманите постят. — (Бел. прев.)
39
Байрам — краят на Рамазана се отбелязва с Байрам — празник, който започва с обща молитва, подготвя се празнична трапеза, раздават се дарове и др. — (Бел. прев.)
41
Карагьоз и Хадживат — персонажи от народния театър на сенките „Карагьоз“. — (Бел. прев.)