Често посещавах посланическите конаци, към които проявявах силен интерес, гледах някой балет с ту скупчващи се, ту разбягващи се обаятелни девойки и младежи или слушах най-новите парвенющини на някой оркестър, доведен от Венеция, а после се наслаждавах на вкуса на своята нарастваща слава. Европейците в посолствата ме разпитваха за моите ужасяващи премеждия, любопитстваха колко съм страдал, как съм успял да издържа и как все още можех да се примирявам с положението си. Криех от тях, че целия си живот съм прекарал, дремейки между четири стени или пишейки безсмислени книги, разказвах им сладкодумно, както пред султана, съчинени, невероятни истории за тази интересна страна, която държаха да опознаят. Не само девойките, пристигнали да видят бащите си преди да се омъжат, не само посланическите съпруги, скупчили се около мен, но и всички ония представителни посланици и чиновници слушаха с възхита съчинените от мене кървави истории за религията и престъпленията, за харемските и любовните интриги. Попритиснеха ли ме, мигом им прошепвах на ухо една или друга държавна тайна, измислена на момента или им описвах някои необичайни привички на султана, за които никой друг не биваше да узнае. Особено се забавлявах, когато искаха да получат още повече сведения — тогава се обгръщах в тайнственост; преструвах се, че не мога да им кажа всичко, потапях се в мълчание, изострящо любопитството на тия глупаци — Ходжа все се опитваше да ги оприличава на нас. Знаех обаче как си шепнат един другиму, че съм свързан с грандиозен и загадъчен проект, изискващ определени научни познания и с идеята за непознато оръжие, за което са нужни много пари.
Когато се връщах вечер от тия конаци, от тия дворци със замъглена от изпития алкохол глава, пълна с копнения по красивите тела, които бях съзерцавал през деня, сварвах Ходжа на нашата двайсетгодишна маса все още да работи. Беше го обхванала такава страст към работата, каквато досега не бях забелязвал у него — масата бе претрупана със странни схеми, които не можех да разгадая, с рисунки, с нервно изписани листове. Искаше да му разказвам какво съм правел и какво съм видял през деня, миг след това обаче ме прекъсваше, отвратен от всички тия забавления, които намираше за безсрамни и безсмислени и, говорейки за „нас“ и „тях“, захващаше да ми разяснява проекта си.
Още веднъж уточни, че всичко било свързано със съдържимото в главите ни — върху това се основавал целият проект; разпалено говореше за симетрията или за хаоса в препълнения с какви ли не неща долап, както наричахме мозъка, но не разбирах как, начевайки оттук, можехме да придадем облик на оръжието — нему възлагаше всичките свои надежди, всичките наши надежди. Предполагах, че това нито друг, нито самият той не би могъл да го проумее — по-рано мислех обратното. Казваше ми, че някой някога ще проникне в главите ни и ще потвърди идеите му. Говореше за голямата истина, която прозрял, докато заедно сме се гледали в огледалото по време на чумната епидемия — сега всичко в ума му придобивало нужната яснота и ето, благодарение на тази истина оръжието се появяваше на бял свят! След тия развълнувани думи очерта с нервните върхове на пръстите си нарисуваната от него върху хартията странна и неясна форма — тя ме впечатли, въпреки че не я проумявах.
Формата добиваше по-ясни очертания всеки път, щом ми я покажеше, тя като че ли ми напомняше нещо. Взирайки се в тъмното петно, бих могъл да кажа: рисунка на „дявола“; в един миг си въобразявах, че още малко и ще определя на какво ми прилича видяното, после започвах да се колебая, решавайки, че то бе някаква игра на моето съзнание и не изричах нито дума. През четирите години виждах все така тази форма, чиито детайли бяха пръснати по страниците и която всеки път, обогатявайки се, добиваше все по-голяма определеност — най-накрая можеше да бъде осъществена, поглъщайки спастрените през годините пари и сума ти човешки труд. Случваше се понякога да я оприлича на нещо от ежедневието, понякога на нещо от сънищата ни, а веднъж или два пъти, когато си припомняхме предишните години, на нещо видяно и обсъждано тогава, ала не се придвижих и крачка напред в изясняването на всичко, минало през ума ми, и смирявайки се пред неяснотата на мислите си, напразно очаквах оръжието само да ми разкрие своята тайна. Четири години по-късно, когато това наше малко петно се превърна в огромно колкото джамия странно създание, в ужасяващ призрак, за когото говореше цял Истанбул, когато и според Ходжа то се бе превърнало в реално оръжие, и всеки го оприличаваше на нещо си, аз все още се губех в детайлите, с които той ме запознаваше в миналото заради триумфа на оръжието в бъдещето.