Стараех се при посещенията си в двореца да възпроизведа пред султана бляскавите и страховити детайли като човек, опитващ да си припомни сън, който призори паметта му упорито иска да забрави, обяснявах му за колелата, за движещите се механизми, за купола, за барута и лостовете — Ходжа ми ги беше описвал безброй пъти. Думите ми не бяха моите думи, в изричалото от мен нямаше и помен от разгорещеността в огнените тиради на Ходжа, ала все пак забелязах, че въздействат на падишаха. Този мъж, когото намирах за разумен, се обнадеждаваше от неясния словесен поток, от вълнуващото стихотворение на Ходжа за триумфа и избавлението, което доста грубовато цитирах — това ме впечатляваше. Падишахът твърдеше, че останалият вкъщи Ходжа съм аз. Вече се бях преситил от тия мисловни игри, умът ми се беше объркал. Смятах, че е по-добре изобщо да не се задълбочавам в думите му, че аз съм Ходжа, защото веднага добавяше, че аз съм научил Ходжа на всичко. Ала това бил постигнал не инертният човек, дето съм бил сега, а онзи, другият, който преди време е променил Ходжа! И си казвах — де да можеше да си говорим единствено за забавленията, за животните, за празненствата или за готвения от занаятчиите парад. После султанът ми каза: всички знаели, че аз стоя зад оръжейния проект.
Ето това ме уплаши най-вече. Така или иначе, бяха позабравили Ходжа, от години не се мяркаше никъде, аз бях този, когото често виждаха в конаци, в дворци, из града, близо до падишаха; завиждаха вече на мен! Ала не заради приходите от десетките села, ханове и маслинови гори, свързани с проекта на неизвестното оръжие, за което клюките нарастваха ежедневно, не й заради прекомерната ми близост със султана: искаха да отмъстят на мен, неверника, задето с това оръжие се набърквахме в работите на други хора. Когато не смогвах да пропусна покрай ушите си техните злословия, споделях тревогата си и с Ходжа, и с падишаха.
Ала те не обръщаха много-много внимание. Ходжа бе изцяло погълнат от проекта си! Копнеех за гнева му така, както старците копнеят по страстта на младия. През последните месеци, подхранвайки и допълвайки с още детайли непонятното и тъмно петно върху хартията, той го претвори в проекти за калъпа на странно, плашещо ме чудовище и прахосвайки невероятни пари за калъпите, изля толкова тежка стомана, че едва ли би се задействало и едно гюле — ето защо дори не чуваше отвратителните злословия, за които го уведомявах; интересуваше го единствено какво се говори в посланическите мисии за това: що за хора са тия посланици, как разсъждават, изобщо мислят ли нещо за оръжието? И най-важното — защо султанът не възнамерява да праща постоянни посланици в тези страни, та да представляват държавата? Усещах, че желае да получи подобен пост, за да заживее с тях и да се отърве от глупаците, но не говореше открито за желанието си дори и в най-безнадеждните дни, когато изпитваше затруднения в осъществяването на проекта си, когато излятата стомана се напукваше и когато мислеше, че парите няма да стигнат. Само един-два пъти се изтърва, че желае да общува с „тях“, с хората на науката; може би те щяха да оценят истината, която той бе открил за съдържимото в нашите глави; искаше да си пише с хора на науката от далечни страни — Венеция, Холандия или която и да е подобна страна. Бих ли могъл да разбера от посланиците кои от тях са най-добрите, къде живеят и как би могъл да си пише с тях? Тутакси забравих молбата му, белязана от песимизъм, който би израдвал враговете ни, тъй като през последните дни бях престанал да се интересувам от подготвяното в момента оръжие и бях се отдал на развлеченията.
Падишахът също пропускаше покрай ушите си злословията на враговете ни. През дните, когато Ходжа бе готов да изпробва оръжието и търсеше смели мъже, които да влязат в страховитата стоманена камара и да задвижат механизмите сред удрящата ги в носа миризма на ръжда и желязо, султанът изобщо не се вслушваше в моите оплаквания от злословията. И както винаги повтаряше казаното от Ходжа. Вярваше му, беше доволен от всичко и не съжаляваше, че му се бе доверил — благодареше на мене. Естествено, все по същата причина — нали аз бях научил Ходжа на тези неща. И владетелят, досущ като Ходжа, не спираше да говори за съдържимото в главите ни; после, покрай този си интерес, проявяваше любопитство и към един друг въпрос: и султанът, както някога Ходжа, ме разпитваше как живееха там, в онази страна, в старата моя родина.