По-голямата част от нощите прекарвахме в чакане, чакахме да спре я вятъра, я снега, чакахме последното късно минаване на бозаджията, чакахме огънят да се превърне на пепел, за да подхвърлим още дърва в печката. Чакахме да угаснат последните трепкащи лампи по отсрещния бряг на Златния рог, чакахме да дойде нашия сън, който изобщо не идваше, чакахме и утринния езан42. Говорехме рядко, но през една от тези зимни нощи Ходжа внезапно ми каза, че много съм се променил, че съм станал друг човек. Стомахът ми се сви, гърбът ми се обля в пот; щеше ми се да възразя, да му река, че не е прав, че съм си пак предишния, че си приличаме, че трябва отново, както в миналото, да възвърне интереса си към мен, че имаме много, много неща, за които да си говорим, ала всъщност той беше прав; погледът ми се спря върху моя портрет, тази заран го бях взел от художника, донесох го вкъщи и го окачих върху една от стените; да, бях се променил — бях напълнял от храната, с която се тъпчех по угощенията, гушата ми беше провиснала, плътта ми беше омекнала, движенията ми — понатежали; лицето ми, и това беше по-лошото, изглеждаше абсолютно различно; от изпития алкохол и от целувките в онуй общество краищата на устните ми изглеждаха омърсени от някакво безсрамие, очите ми бяха махмурлясали от нередовно спане и запои, в погледа ми се бе затаило вулгарното спокойствие, присъщо на глупаците, доволни от живота, от света и от себе си, но бях удовлетворен от своето настояще, така си беше. Не обелих и дума.
По-късно, май че когато научихме, че падишахът ни вика в Одрин да участваме във военния поход заедно с нашето оръжие, често виждах един и същ сън: маскен бал във Венеция, една забава, напомняща по своята суматоха истанбулските веселби; надявах се, че както аз познах майка си и годеницата си — зърнах ги в множеството, когато си свалиха маските на „вулгарни жени“, — така и те ще ме разпознаят и смъкнах маската си, те обаче изобщо не разпознаха, че аз съм аз, те сочеха с маските си някого зад гърба ми; обърнах се и видях човека, който щеше да разбере, че аз съм аз — това беше Ходжа. За да ме разпознае, се приближих и този път с надежда към него; човекът, който бе Ходжа, смъкна, без да продума маската си и изпод нея, плашейки ме с чувството за вина, изникна моята пробудила се от съня ми младост.
10.
Научавайки, че падишахът ни чака да пристигнем в Одрин с оръжието, Ходжа веднага се задейства. Тогава разбрах, че е поддържал всичко в готовност и цяла зима не е прекъсвал връзките си с оръжейната група, която беше разпуснал. Три дни ни бяха достатъчни да се подготвим за път. Вечерта преди заминаването ни Ходжа прерови старите си книги с опърпани подвързии, недописаните си трактати, пожълтелите си чернови, вещите си и всичко останало, сякаш се местехме в нова къща. Оправи звънеца на ръждясалия часовник за намаз, избърса прахта от астрономическите инструменти. До сутринта се ровичка из книгите, сътворени от нас през двайсет и петте години, из проектите на изработените инструменти, из черновите. Призори го видях да прелиства овехтелите пожълтели страници на тефтерчето, в което бях отбелязвал наблюденията си от нашите опити, предхождащи първото ни зрелище с фойерверки; малко обидено попита: „И това ли трябва да взимаме с нас? Нима ще ни бъде от полза?“ И тутакси, забелязал празния ми поглед, го запрати в ъгъла.
И все пак по време на десетдневното ни пътуване до Одрин отново се посближихме, е, не колкото в предходните години. Ходжа бе преизпълнен най-вече с надежда; нашето оръжие, което наричаха чудовището, насекомото, дявола, костенурката-стрелец, движещата се крепост, желязната грамада, казана на колела, великана, циклопа, хищника, гадното прасе, чернилката, вероломният пришълец, се движеше, както искаше Ходжа, със страховито скрибуцане и невероятен громол, ала доста по-бързо, отколкото се предполагаше, всявайки ужас у зяпачите. Забелязвайки как любопитните селяни се скупчват из околните хълмове по цялото протежение на пътя ни и развълнувано наблюдават съоръжението оттам, страхувайки се да го доближат, Ходжа изпитваше истинско удоволствие. Нощем, докато нашите хора, изнурени от тежкия ден, спяха непробудно в шатрите си, Ходжа не спираше сред безмълвието, нарушавано единствено от насекомите, да изтъква какви неща щяло да сътвори нашето дете голомеше с враговете ни. Липсваше, вярно, предишната възбуда — и Ходжа като мен се притесняваше как ще възприемат оръжието в свитата на султана и в армията, какво място ще отредят на съоръжението при атака, но все още можеше да говори със спокойна душа и с увереност за „предишната ни орис“, за възможността да обърнем течението на реката в желаната от нас посока и за по-важното — за „тях“ и за „нас“, тема, която все така съживяваше възбудата му.