Ходжа разпитваше стареца, настояваше той да му отговаря на секундата, без да се замисля: какъв е най-големият му грях, коя е най-голямата му лошотия в живота? Преводачът бавно ни преведе какво измърмори старецът на някакъв свой си славянски език бил злощастен, безгрешен и невинен старец; с невероятно упорство обаче Ходжа настояваше и изискваше от стареца да говори за себе си. Като забеляза, че и султанът любопитства колкото Ходжа, онзи се съгласи, че имал вина: виновен бил, да, трябвало и той като своите съселяни да напусне дома си, трябвало и той заедно с другите да участва в лова и да насочва дивеча, да, грешен бил, ама си имал оправдание, не бил толкова здрав, та цял ден да търчи из гората, сочеше сърцето си, умоляваше за прошка; Ходжа обаче се разгневи, разкрещя се: не питал това, питал за същинските грехове; добре, ама селянинът комай не проумяваше въпроса, зададен му чрез преводача, стоеше като истукан, притискайки с горчивина ръката си към сърцето. Отведоха стареца. Доведоха друг — Ходжа почервеня от гняв, когато и той занарежда същото. Докато Ходжа, за да поощри втория селянин с примери за злото и за греха му описваше, както се описват лошотиите на един безименен грешник, моите детски провинения, лъжите, които измислях, та да ме обичат повече от братята и сестра ми, моите плътски прегрешения в университета, аз, отвратен и засрамен си припомнях нашите дни по време на чумата, които, пишейки тази книга, упоменах с тъга. Когато последният доведен куц селянин шепнешком си призна, че тайничко зяпал къпещите се в реката булки, Ходжа като че малко се поуспокои. Да, ето такива бяха „те“ — изправени пред греховете си, можеха да застанат лице в лице с тях; но ние, които би трябвало да знаем какво се случва в човешките глави и т.н. и т.н. Щеше ми се да вярвам, че султанът не се впечатлява чак толкова от всичко това.
Бе се заинтригувал обаче. Подир два дни, по време на друг лов — преследвахме елени, — той си затвори очите пред повторно разигралата се драма, вероятно защото не бе издържал на настояванията на Ходжа, а може би защото се наслаждаваше на разпита повече, отколкото предполагах. Тоз път бяхме преминали Дунава; селото — пак християнско, само че тук езикът, на който говореха беше с латински корен. Във въпросите на Ходжа нямаше кой знае каква разлика. В началото дори не ми се и слушаха отговорите на селяните, стреснати както от разпитващия ги и от неговите въпроси, напомнящи ми настървението, с което карах Ходжа в нощите на чумната епидемия да описва своите прегрешения, така и от султана, подкрепящ с безмълвието си анонимния съдник. Изпитах необичайна погнуса; изпитах озлобление не толкова към Ходжа, колкото към падишаха, който му се доверяваше и се поддаваше на магнетизма на тая противна игра. Но не след дълго и мен ме завладя същото противно любопитство; казах си, че слушайки, човек нищо не губи и се присъединих към тях. Всички прегрешения и провинения, разказвани на език изящен и приятно галещ ухото ми, си приличаха: обикновени лъжи, незначителни измами, едно-две мошеничества, една-две изневери и не повече от няколко дребни кражби!
Вечерта Ходжа каза, че селяните не били споделили всичко, че спестявали истината; навремето аз бях стигнал доста по-далеч — те би трябвало да имат, къде по-съществени, къде по-истински грехове, различаващи ги от нас. Готов беше да употреби и сила, само и само да се докопа до тия истини, та да покаже най-напред какви бяха „те“, а после какви бяхме „ние“ и да убеди в това падишаха.
С всеки изминал ден тая противна жестокост нарастваше все повече, ставаше все по-безсмислена.
В началото всичко бе просто; през онези дни бяхме като хлапета, подхвърлящи си насред играта по някоя солена шега за разведряване на атмосферата; часовете за разпит пък бяха като натъкмени кратки пиески насред дългия и увлекателен ловен излет; но с времето това се превърна в изчерпваща нашата воля, издръжливост и нервна енергия церемония, от която незнайно защо не можехме да се откажем. Виждах стъписани селяни, ужасени от въпросите на Ходжа и от необяснимия му гняв; ако знаеха какво точно се иска от тях, вероятно биха го казали; виждах доведени на селския мегдан беззъби и грохнали старци; с безнадеждни погледи те търсеха помощ от околните, от нас, преди със запъване да заразправят за греховете си, за действителните си грехове; виждах блъскани, удряни млади мъже само защото техните признания и прегрешения са се сторили незадоволителни. Сетих се как след прочита на написаното от мен, Ходжа стовари един юмрук върху гърба ми и каза: „Ей, ама голям хитрец си.“ Тогава, помня, не можа да го понесе и разгневено избълва, че не проумява как е възможно да съм такъв човек. Но макар и неосъзнато докрай, той вече отлично знаеше какво търси и до какъв резултат би искал да стигне. Изпробва и други прийоми: току прекъсваше изповядващия се и му заявяваше, че лъже; нашите хора започваха да бият виновника. Друг път прекъсваше изповядващия се с думите, че негов другар го опровергавал. Пробва и да ги привиква по двама. Ала виждайки, че не може и не може да се докопа до дълбоките истини — независимо от упражняваната най-решително от нашите хора жестокост, селяните се притесняваха един от друг, — той се вбесяваше.