Когато заваляха нестихващите дъждове, вече, струва ми се, бях попривикнал със случващото се. Спомням си как залудо пребиваха селяните, дето не говореха много-много и не възнамеряваха да говорят много, как с часове ги държаха мокри до кости на разкаляния селски мегдан. И ловните ни излети постепенно помръкваха, ставаха все по-краткотрайни. От време на време убивахме по някоя кошута с красиви очи, което натъжаваше султана, или по някое едро диво прасе, но умовете на всички ни вече бяха заети не толкова с ловните подробности, колкото с разпитите, които както и ловът, се подготвяха отрано. Нощем Ходжа изливаше душата си пред мен, сякаш усещаше вина за стореното през деня. Той не по-малко бе обезпокоен от случващото се, от жестокостите, ала търсеше едно познание, едно полезно за всички ни познание — искаше му се да го демонстрира пред султана; и защо ли тия селяни укриваха истината? Подир време рече, че би трябвало да опитаме същото и в някое мюсюлманско село; ала и този опит излезе несполучлив — макар че много-много не се притесняваха от разпита, и те, по подобие на християнските си съседи изповядаха горе-долу същото, споделиха почти същите истории. Беше един от непоносимите дни, в които дъждът изобщо не спираше — Ходжа измърмори нещо от рода, че те, видите ли, не били истински мюсюлмани, но при вечерното обсъждане на случилото се през деня установих, че и той е забелязал как тази истина не беше убегнала на султана.
Това обаче не доведе до друго, освен до нарастване на гнева му и той със сетна надежда наблегна върху жестокостта — ролята на свидетел вече не се нравеше на султана, ала и той като мене наблюдаваше тази жестокост единствено от любопитство. Напредвайки на север, пристигнахме в гориста местност, дето селяните говореха пак на някакъв славянски език; видяхме го как налага със собствените си ръце привлекателен юноша от китно селце, който не можа да си спомни друго, освен една детска лъжа. Каза, че това никога повече няма да се повтори; вечерта го завладя необичайно чувство за вина, според мен, дори прекомерно. При друг ловен излет ми се стори, че виждам как под проливния жълтеникав дъжд селянките плачеха отдалече заради онова, което се случваше с мъжете им. Онова, което се случваше, бе втръснало вече и на нашите изпедепсали се до съвършенство хора; те понякога подбираха преди нас поредния мъж за изповед и ни го водеха, а нашият преводач преварваше с първите си въпроси Ходжа, който изглеждаше доста поуморен от яростта си. Не че не се натъкнахме и на интересни случаи, на жертви, изповядващи се надълго и нашироко, сякаш от години са чакали с цялата си душа деня за разпит, но те бяха просто наплашени и объркани било от мълвата за нашата жестокост мълва, която, чухме го, обикаляла от село на село, превръщайки се в легенда, — било от висшата справедливост, чиято тайна не смогваха да разгадаят; Ходжа обаче не се интересуваше вече от истории за мамещите се един друг мъже и жени, за сиромасите, завиждащи на замогналия се съсед. Непрестанно повтаряше, че истината е по-дълбока, ала струва ми се, самият той, както и ние, от време на време се усъмняваше, че ще можем да я достигнем. Забележеше ли и най-малкото съмнение у нас, начаса се разгневяваше — предчувствахме обаче, ние и падишахът, че няма никакво намерение да се отказва. Вероятно по тази причина ние се превръщахме единствено в наблюдатели, докато той изкъсо държеше юздите в свои ръце. Веднъж, вир-вода, Ходжа с часове продължи да разпитва младеж, отвратен от доведения си баща и от доведените си братя, понеже се отнасяли зле с майка му — тогава, укрили се под навеса от проливния дъжд сякаш се пообнадеждихме; ала по-късно, вечерта, Ходжа приключи темата, като заяви, че това бил най-обикновен младеж, който заслужава да бъде забравен.