Напредвахме на север и все по на север; виейки се из планинските възвишения, походната колона бавно се придвижваше по калните пътища сред гъстите и тъмни дъбрави. Харесваше ми студеният и мрачен полъх, идещ откъм боровите и брезови гори, мъгливото безмълвие, излъчващо подозрителност, неизвестността. Никой не ги наричаше с това име, ама струва ми се, че се намирахме в полите на Карпатите, които, украсени с готически замъци и елени бях зърнал в детството си върху изработената от посредствен художник европейска карта в ръцете на баща ми. От дъжда Ходжа се беше простудил, но въпреки това всяка заран се отклонявахме от пътя, извиващ се, сякаш за да го отдалечи от целта и навлизахме дълбоко в горите. Ловните излети като че ли бяха забравени; притаявахме се край брега на някое езеро или на ръба на някоя пропаст не за да убием елен, а за да накараме предварително подготвените за нас селяни да чакат! После, решавайки, че времето е дошло, влизахме в някое от селата и след като си свършехме работата, веднага поемахме след Ходжа, който ненамерил отново желания бисер, гледаше спешно да се отправим към следващото село, за да забрави измъчваните, пребивани селяни и собствената си безнадеждност. Веднъж на Ходжа му хрумна да направи нов опит; падишахът, смайващ ме със своето търпение и заинтригуваност, нареди да му доведат двайсет еничари; Ходжа зададе едни и същи въпроси най-напред на тях, след това на обърканите, чакащи пред домовете си руси селяни. Друг път отведе селяните до походната колона, показа им нашето странно, проскърцващо съоръжение, дето се мъчеше да настигне султанския аскер по калните пътища и ги запита какво мислят, като се разпореди писарите да запишат техните отговори, но като че ли силата му се бе поизчерпала, вероятно, защото както сам заяви, ние не можехме да проумеем истината, вероятно, защото се беше уплашил от безсмислената си жестокост, вероятно заради обземащото го нощем чувство за вина, вероятно, защото се беше преситил от неодобрителното мърморене сред армията и пашите по адрес на нашето оръжие и на случващото се в горите, а може би просто, защото бе болен, знам ли: хрипкавият му глас бе поизгубил предишната мощ; нямаше я онази страст във въпросите, чиито отговори знаеше наизуст; сякаш самият му хрипкав глас вече не вярваше в изричаните слова за триумфа, за бъдното, за нуждата от нашето осъзнаване и избавление. За последно, спомням си, го видях обезверено да разпитва неколцина славянски селяци под рукналия наново сивкав като сяра дъжд. Стояхме встрани, беше ни втръснало да слушаме; под призрачната, помътняла от дъжда светлина те зяпаха с празни погледи мокрите си лица в голямото огледало с позлатена рамка, което Ходжа им поднасяше наред.
Повече така и не предприехме „ловни“ излети; минахме реката и стъпихме на полска земя. Нашето съоръжение едва креташе по разкаляните от все поусилващия се тягостен дъжд пътища и вече забавяше походната колона, която би трябвало да се придвижва по-ускорено. Тъкмо тогава се разраснаха слуховете, че нашето оръжие, което пашите не харесваха и без друго, било лоша поличба и проклятие; сплетните на еничарите, взели участие в опитите на Ходжа, правеха слуховете по-пиперливи. И както винаги обвиняваха предимно мен, неверника, а не Ходжа. Когато той захващаше своите поетични празнословия за необходимостта от оръжието, втръснали дори на султана, за силата на врага, за необходимостта да се осъзнаем и да се задействаме, пашите, дето го слушаха в султанската шатра все повече започваха да вярват, че сме измамници и че оръжието е лоша поличба. Гледаха на Ходжа като на болен, като на заблуден, за когото все още съществува надежда. Истински опасният, същинският виновник съм бил аз, този, дето е убедил Ходжа и султана, и е сътворил лошите поличби. Вечер, щом се оттегляхме в шатрата си, погнусен и отвратен, Ходжа с болнав глас говореше за „тях“, както говореше някога за глупаците, но у мен вече не бликаха радостта и надеждата, които можеха, тогава го вярвах, да ни избавят в труден момент през онези години.
Виждах, че няма толкова лесно да си зареже магарето в калта. Два дни по-късно нашето оръжие заседна насред походната колона, затъвайки в размекнатата от дъждовете кал — бях изгубил всичките си илюзии; Ходжа продължаваше да се бори с болестното си състояние. Никой не щеше да ни даде хора, дори кон не ни даваха; тогава отиде при султана и намери към четирийсет коня, впрегна ги с вериги за топовете, насъбра хора; цял ден не спря усилено да се труди и на мръкване пред погледите на всички, отправящи молитви оръжието да си остане в калта, гневно зашиба конете и успя да помръдне нашето великанско насекомо. Вечерта пък поведе битка с пашите, които искаха да се отърват от нас, заявявайки им, че оръжието не е лоша поличба, че то само увеличава боевата ни мощ, ала вече и сам, усещах го, беше изгубил вяра в победата.