През нощта се опитах в нашата шатра да изсвиря нещо на уда — бях го взел със себе си на тръгване, той обаче го измъкна от ръцете ми и го запокити настрана. Каза, че искали главата ми, попита дали го знам. Знаех го. Щял да бъде щастлив, ако вместо моята, поискали неговата глава. Усещах и това, но не отвърнах нищо. Посегнах отново към уда, попречи ми, настоя да разказвам за там, за моята родина. Когато му разказах, така, както и на падишаха, две-три кратки съчинени истории, се разгневи. Искал истината, искал истинските подробности; разпита за майка ми, за годеницата ми, за братята и сестра ми. Докато описвах „истинските“ подробности, вметна нещо, хрипкаво мънкайки на италиански — научил го беше от мен — някакви думи, някакви кратки и недодялани фрази, чийто смисъл така и не долових.
Когато през следващите дни зърна опожарените, разрушени вражески редути, превзети от авангардните части, усетих да го завладяват, като сетна надежда, някакви странни и отвратителни мисли. Сутринта, докато бавно прекосявахме опожареното село, той съзря до една стена неколцина умиращи тежко ранени, скочи от коня и се затича към тях. Наблюдавах го отдалече — в началото си казах, че иска да им помогне, че ако имаше преводач, щеше да ги пита за страданията им, сетне обаче разбрах, че е обладан от възбуда, май усещах и причината за тая възбуда — щеше да ги пита съвсем други неща. На следващия ден, когато тръгнахме с падишаха да огледаме разрушените вляво и вдясно от пътя редути и укрепления, наново го обзе същата възбуда — между изравнените със земята градежи и изрешетените от топовете дървени преграждения съзря един ранен с неотсечена още глава и забърза към него. И за да не стори нещо отвратително, аз го последвах, пък ако ще да си помислят, че съм го кандърдисал аз, или че съм го последвал, воден от непристойно любопитство. Като че ли ранените с разкъсани, надупчени от куршумите и гюлетата тела щяха да му разкрият нещо, преди маската на смъртта да обгърне лицата им; като че ли разпитвайки ги точно сега, те щяха да си признаят; дали пък в един момент всичко нямаше да се промени и той да чуе от тях съкровената истина, ала още на мига, усетих го, Ходжа отъждестви своята безнадеждност с безнадеждността, изписана върху лицата, срещнали смъртта; приближи се до тях, ама не попита нищо.
Научавайки, че крепостта Допио все още не е завладяна, привечер се отби при султана, обзет от същата възбуда. Когато се върна, бе разтревожен, но като че ли не разбираше точно какво го тревожи. Казал на султана, че би желал оръжието му да се включи в битката и че години наред се е трудил в очакване на този ден. Султанът, обратно на моите предположения, благоволил да рече, че денят е дошъл, само дето се налагало да бъде изчакай Саръ Хюсеин паша, когото бил натоварил с тази работа. Защо бил рекъл това? Един от многото въпроси, които през всичките години така и не проумях на мене ли ги задава, или на себе си; незнайно защо в този момент си мислех, че вече не го чувствам близък, че ми е омръзнало от тревоги; той си отговори сам: защото се боели да не вземе свой дял от победата.
До другия ден по пладне, когато научихме, че Саръ Хюсеин паша още не е превзел крепостта, Ходжа прахоса цялата си енергия, за да убеди сам себе си във верността на собствения си отговор. Заради плъзналите слухове, че съм бил шпионин, че съм носел лош късмет, не ходех повече в шатрата на султана. През нощта, когато отиде да му разтълкува събитията от деня, Ходжа взел да му разправя истории за триумфа и за щастието, в които, изглежда, падишахът вярваше. В шатрата ни се върна човек, претъпкан с оптимизъм, повярвал си, че най-накрая ще строши нозете на дявола. Слушах го и наблюдавах не толкова неговия оптимизъм, колкото усилията, които полагаше да устои.
Наново подхвана старата песен — за нас и за тях, за бъдната победа, ала в гласа му се долавяше тъга, каквато досега не бях забелязал да съпровожда тия тиради; сякаш говореше за наш спомен от детството, познат и на двама ни от съвместния ни живот. Не обели и дума, когато взех уда в ръцете си и когато започнах несръчно да подрънквам на него: говореше за прекрасните дни, които ще изживеем, щом в бъдеще обърнем течението на реката в желаната от нас посока, ама и двамата знаехме, че говори за миналото пред очите ми изникваха спокойните дървеса в тихата градина зад къщата, топлите озарени стаи, трапезата, шумната трапеза с многобройни роднини. За първи път от много години насам изпитвах усещане за покой; разбирах колко е бил прав, като казваше, че обича тукашните хора и че раздялата ще бъде мъчителна. Разбирах колко е бил прав, мислейки за тези хора, да се гневи, щом се досетеше за глупаците. Оптимизмът му едва ли бе нещо натрапено; вероятно и двамата предусещахме скорошния си нов живот, вероятно смятах, че на негово място и аз щях да сторя същото, знам ли.