На другата заран, когато се отправихме към неголям вражески редут край пътя, за да изпробваме нашето оръжие, и двамата имахме странното предчувствие, че съоръжението няма да се представи кой знае колко добре. Още при първия щурм стотината мъже, предоставени ни от падишаха за подкрепление, се пръснаха като пилци. Имаше премазани и разкъсани от самото оръжие, други пък, останали вън от защитата на съоръжението, нелепо затънало в калта след няколкото несполучливи хода, бяха ранени. Мнозинството се бе разбягало от страх пред лошата поличба и ние нямаше как да се прегрупираме и да се подготвим за втори щурм. И двамата трябваше да мислим за едно и също нещо.
После, почти без жертви, хората на Шишман Хасан паша само за час овладяха редута и Ходжа, преизпълнен с надежда, която този път мисля, че разбирах и аз, отново реши да обоснове онова дълбоко познание — всички защитници на редута обаче бяха минали под ножа; сред обгорелите руини нямаше дори един агонизиращ човек. Когато той видя отсечените глави, струпани на едно място, за да бъдат откарани при падишаха, веднага се досетих за какво си мисли; нещо повече — напълно разбирах любопитството му, ала чак до такава степен да играя ролята на свидетел, повече не желаех: обърнах му гръб. Малко по-късно обаче любопитството ми пак надделя и погледнах: отдалечаваше се от главите; така и не можах да узная докъде е стигнал в своите дирения.
Към обед — бяхме се присъединили вече към походната колона — съобщиха, че крепостта Допио не била още превзета. Султанът бил бесен, говорел как Саръ Хюсеин паша щял да бъде наказан: това очаквало всички, цялата армия. Падишахът заявил пред Ходжа, че не падне ли крепостта до вечерта, нашето съоръжение ще вземе участие в сутрешната атака. Междувременно заповядал да отсекат главата на един некадърен командващ, който в продължение на цял ден не успял да превземе нищо и никакъв редут. А дори не обърнал внимание на пълния провал на нашето настигнало походната колона съоръжение пред редута, нито на мълвите за лошата поличба. Ходжа вече не говореше как ще вземе своя дял от победата; не говореше, ала аз знаех какво мисли: за края на предишния главен астролог; знаех, че когато аз си представях своето детство или животните в нашето имение, и в неговата глава се въртеше същото; знаех, че и той си мислеше за предстоящата победна вест откъм крепостта като за сетен наш шанс, макар да не вярваше в този шанс, макар да не го желаеше; знаех, че горящата черквица на едно село, разрушено и опожарено от гняв само защото крепостта все още не е превзета, че пламналата камбанария и молитвите на смелия свещеник — всичко това извикваше в съзнанието му представата за един нов живот; знаех, че докато се придвижвахме на север, слънцето, което залязваше зад върхарите на гората вляво от нас, пробужда колкото у мен, толкова и у него усещането за съвършенството на нещо, сътворяващо се в безмълвие и с грижовност.
След като слънцето залезе и след като узнахме както за неуспеха на Саръ Хюсеин паша, така и за подкрепата, оказана на Допио не само от поляците, а и от австрийците, унгарците и казаците, видяхме самата крепост. Горе, на върха на един хълм, залязващото слънце със своето едва доловимо зарево беше огряло кулите със знамената, ала крепостта беше бяла; абсолютно бяла и красива. Казах си, незнайно защо, че човек може да види толкова красиво и непостижимо нещо единствено насън. Втурваш се насън разтревожено по виещия се сред тъмния лес път, за да стигнеш до светлината на хълма, до белия градеж; сякаш там е празненството, в което копнееш да се включиш, там е щастието, което не желаеш да пропуснеш, само че пътят, който всеки момент се надяваш да свърши, не свършва изобщо. Когато научих, че често преливащите води на реката били превърнали низината помежду тъмния лес и планинската урва в отвратително блато и че пехотинците можеха да го прекосят, но независимо от подкрепата на артилерийския огън не успяваха по никакъв начин да изкатерят планинската урва, аз се замислих за пътя, довел ни тук. Сега всяко нещо бе съвършено като видението на бялата крепост с кръжащите над нея птици, като тъмнеещите чукари на планинската урва и спокойната мрачна гора: сега знаех, че част от нещата, които съм изживявал през годините като случайност, са били неизбежни, че нашите аскери никога нямаше да достигнат белите кули на крепостта, знаех, че и Ходжа разсъждава като мен. Знаех, както отлично го знаеше и Ходжа, че при сутрешната атака нашето съоръжение ще заседне в блатото, обричайки на гибел хората вътре и около него, а сетне, за да укротят слуха за лошата поличба, страха и аскерите, ще поискат главата ми пред всички. Припомних си как веднъж, преди години, му разказах за моя приятел от детството, с когото бяхме навикнали в един и същи момент да мислим за едни и същи неща — бях му разказал това, за да го принудя да заговори за себе си. Нямах никакво съмнение, че и той мисли за същото в момента.