Късно през нощта отиде в шатрата на султана и май не възнамеряваше да се връща. Догаждах се какво ще рече на султана, който пожелал Ходжа да изтълкува настоящето и бъдещето, и по някое време ми мина през ума как веднага го убиват и как след това палачите идват за мене. После си представих как, без да ми се обади, напуска шатрата, как минава през постовете, блатото и гората, как поема към крепостта, чиито бели стени сияят в мрака, как вече е там. Не бях развълнуван кой знае колко, чаках утрото с мисъл за новия си живот, когато той се върна. Доста по-късно, подир години, докато деликатно и надълго разговарях с тях, успях да узная, че в шатрата е казал на пашите онова, което и подозирах. Не сподели нищо, бързаше като обезпокоен преди път човек: каза, че навън има гъста мъгла, разбрах.
До зазоряване продължих да му описвам онова, което бях оставил в родината, описвах му как да намери моя дом, как ни знаят в Емполи, във Флоренция, разказвах за мама, татко, братята и сестра ми, за нравите им. Разкрих някои дребни, специфични, отличаващи хората подробности. Всичко това, та чак до голямата бенка на гърба на братчето ми, го бях описвал и по-рано — сега само му го припомнях. Ала и разказвайки на султана, и сега, пишейки тази книга, понякога ми се струваше, че историите ми по-скоро отразяват моите фантазии, отколкото истината, макар че тогава вярвах в тях: истина бяха и лекото заекване на сестра ми, и многото копчета по нашите дрехи, а и гледката от прозореца към задната градина на къщата. Призори си казах, че тези истории, дори и да е след време, ще продължат, откъдето са спрели. Убеден бях, че и Ходжа си мисли същото и, обзет от радост, вярва в своята си история.
Мълком и без тревога разменихме дрехите си. Връчих му пръстена си и медальона, който години наред криех от него. В медальона имаше потрет на прабаба ми и поизбледнял кичур коса на моята годеница; мисля, че го хареса, сложи го на врата си. После напусна шатрата. Наблюдавах как бавно се отдалечава в беззвучната мъгла. Наоколо се развиделяваше, много ми се спеше, легнах в постелята му и спокойно заспах.
11.
Ето че стигнах и до финала на книгата си. Може би прозорливите ми читатели отдавна са подразбрали, че моята история е приключила и дори са захвърлили книгата настрана. Някога и аз мислех така и я забутах в един ъгъл, та да не се захващам с препрочитането на страници, писани преди години. По онова време с най-хищно интересчийство възнамерявах да се посветя на други истории, на историите, съчинявани не за падишаха, а за собствено удоволствие — любовни приключения сред безлюдни пустини, сред заскрежени лесове на страни, които никога не съм виждал; исках да забравя тази книга, тази история. Вероятно така и щеше да стане, макар да осъзнавах, че едва ли щеше да е толкова лесно подир всички ония слухове, достигащи до мен, подир всичко, което преживях, ама се доверих на мой гостенин, посетил ме внезапно преди две седмици, и отново измъкнах книгата. Сега вече знам — тази бе любимата ми книга; ще я приключа както се полага, както би ми се искало, както съм си мечтал.
От старата маса, пред която се бях настанил, за да довърша книгата, виждах малката ладия, потеглила от Дженнетхисар към Истанбул, воденицата насред маслиновите гори в далечината, боричкащите се под смокините в долната част на градината деца, прашния път от Истанбул за Гебзе. Виждах керваните по този непроходим през снежната зима път, поели на изток, към Анадол, че и към Багдад и Дамаск; по него най-често пъплеха разнебитени волски двуколки; понякога се вълнувах, съзирайки конник, чиито одежди не можех да различа в далнината, но приближеше ли, ставаше ясно, че странникът не идва при мен — напоследък никой не идваше при мен и никой, вече го знаех, нямаше да дойде.