Подир миг вратата, през която бях влязъл се отвори, повикаха го. Чаках и си мислех — едва ли бе някаква майсторски скроена шега, по-скоро бе приумица на угнетеното ми съзнание. Защото през ония дни непрекъснато бленувах: завърнал съм се у дома, посрещнали са ме всички, освободили са ме веднага, всъщност още на кораба, в каютата, спял съм и всичко е било утешителна, жадувана приказка. И сякаш като потвърждение, че случващото се е една от тези приказки, само че реална, или пък, че е знамение за обрата, за това, как всичко ще се върне в старото русло, вратата се отвори и ме повикаха.
Встрани от моя двойник бе се изправил пашата. Позволи да целуна пеша на дрехата му, а когато попита как съм, споделих за неудобствата, които изтърпявам в килията и за желанието си да се завърна в родината — не ме и чу. Сетил се бил, че разбирам от наука, астрономия и инженерство; интересуваше го дали пък не поназнайвам нещо и за фойерверките, дето ги изстрелват в небето, за барута. Моментално отвърнах, че поназнайвам, но когато очите ми срещнаха очите на другия, се притесних дали пък не са ми устроили някаква клопка.
Пашата заяви, че подготвя невиждана сватба и би желал сватбената церемония с фойерверки да не прилича на никоя друга. Преди време двойникът ми, към него пашата се обръщаше единствено с името Ходжа, бил подготвил с факирите на някакъв малтиец, който по-късно починал, церемония с фойерверки за рождения ден на султана; Ходжа разбирал малко от тия неща, но пашата се сетил, че бих могъл да помогна и аз. Щели сме да се допълваме! Успеем ли да направим добра церемония, пашата щял да ни зарадва. Сгоден момент, рекох си, да му припомня копнежа си да се върна в родината, ала пашата запита дали откакто съм тук съм се любил с жена и след моя отговор заключи, че ако не върша оная работа, каква полза от свободата ми. Говореше с жаргона на надзирателите явно съм зяпнал достатъчно тъповато, защото се разсмя. Сетне се обърна към моя двойник, наричан от него Ходжа:
— Проблемът си е негов.
Излязохме.
Докато вървяхме в утрото към дома на моя двойник, аз си мислех, че едва ли ще има на какво да го уча. Ама и неговите знания не били повече от моите. По-скоро бяха идентични: задачата ни бе да получим подходяща камфорова смес. Ето защо се налагаше вечер след вечер край Сурдиби изготвените прецизно от нас и премерени с везни и с йолчек9 смески да бъдат възпламенявани и да се правят изводи от видяното. Децата възторжено наблюдаваха мъжете, които палеха нашите фойерверки, а под тъмните дървеса ние с интерес и вълнение изчаквахме резултата — същото изпитахме и подир години, само че на дневна светлина, докато разработвахме невероятното си оръжие. После, било на лунна светлина, било в непрогледен мрак, аз се мъчех да описвам в малък тефтер своите наблюдения. Преди да си иде нощта, се прибирахме в къщата на Ходжа, гледаща към Златния рог, и дълго обсъждахме резултатите.
Къщата му бе малка, подтискаща и неприветлива. В нея се влизаше от криволичеща улица, разкаляна от мръсната вода, която така и нямаше да узная откъде се стича. Вътре липсваха вещи, но при всяко влизане там душата ми се стягаше и ме обземаше странно безпокойство. Усещането вероятно ми бе внушавано от човека, който явно не харесваше дядовото си име и държеше да го наричам Ходжа — наблюдаваше ме така, сякаш искаше нещо от мен, но същевременно като че ли не знаеше какво е то. Докато обсъждахме опитите си, стоях прав, само от време на време се разхождах нервно из стаята, понеже не бях навикнал да сядам по миндерлъците покрай стените. Това, струва ми се, бе добре дошло за Ходжа, той седеше и, въпреки бледата светлина на лампата, ме наблюдаваше до насита.
Усетех ли погледа му, започвах да се тревожа, че не долавя нашата прилика. Като че ли един или два пъти се бе впечатлил от тази ни прилика, ала се правеше, че нищо не е забелязал. Сякаш си играеше с мен; сякаш експериментираше с мен, без да споделя до какви изводи е достигнал. Защото през първите дни ме наблюдаваше буквално така: откривам нещо и това откритие разпалва интереса ми. Сякаш се въздържаше да стори следващата крачка, та да задълбочи необичайното си познание. Безпокойството ми нарастваше и от изолираността на къщата, която я правеше да изглежда тягостна. Тази му сдържаност, вярно е, донякъде ме окуражаваше, ала съвсем не ме успокояваше. Веднъж, докато обсъждахме опитите си, и друг път, докато ме подпитваше защо още не бях станал мюсюлманин, той се опита неусетно да ме въвлече в спор — схванах намерението му и се въздържах. Усети моята резервираност; разбрах, че ме презира и се ядосах. Всъщност, в ония дни едничкото, което ни свързваше бе, че и двамата се презирахме. А ме възпираше не друго, възпираше ме надеждата, че успеем ли с церемонията с фойерверките и мине ли всичко без произшествия, току-виж ми позволили да се завърна в родината.