Търпеливо понасях всичко това, понеже се чудех как да поспестя още малко пари, надявайки се, че един ден султанът, както и аз, ще успее да Го забрави; пък и вече бях свикнал със страха пред неизвестността; султанът обаче безжалостно ту отваряше, ту затваряше вратите на моето съзнание с такава непринуденост, сякаш яздехме из някоя гора, изгубили пътя, докато сме преследвали заек; пък и вече го правеше пред всички; пак се бе обградил с онези шутове, страхувах се, понеже смятах, че ще има ново прочистване, че ще ни бъдат отнети имуществата, а и предусещах приближаващите беди. В деня, когато ме накара подробно да му разказвам за венецианските мостове, за дантелите по покривката, застлана на масата, върху която Той е закусвал в детството си, за времето, когато насмалко да му отсече главата, само и само да го накара да стане мюсюлманин, за гледката от прозореца към задната градина на къщата, в същия този ден, заповядвайки ми да опиша всичко това като лично преживени от мене истории в книгата си, реших възможно най-скоро да избягам от Истанбул.
За да Го забравя, в Гебзе се нанесохме в друга къща. В началото се боях, че ще дойдат хора от двореца и ще ме отведат, никой обаче не ме потърси, не посегнаха и на приходите ми; или ме бяха забравили, или бях под тайното наблюдение на падишаха. Все тая ми беше, бях уредил делата си, бях съградил тази къща, бях натъкмил задната си градина така, както душата ми искаше; прекарвах времето си в четене на книги, в писане на увлекателни истории за собствено удоволствие; не за да припечелвам още пари, а заради забавлението изслушвах гостите си, които, подразбрали, че съм бил предишният главен астролог, напираха да се допитват до мене. Може би тъкмо тогава по-добре опознах страната, в която живеех, от младини — преди да им предскажа какво бъдеще ги очаква, карах сакатите, сащисаните от загубата на син или брат, безнадеждно болните, бащите с неомъжени щерки, завързаците, копнеещи да удължат боя си, ревнивците, слепците, моряците, полуделите нещастно влюбени да ми разказват най-подробно живота си, сетне нощем записвах чутото в тефтери, та да го включа, както направих с тази книга, в историите си след време.
През онези години опознах и стареца, който с пристигането си внесе в стаята ми и своята дълбока печал. Трябва да бе с десетина-петнайсет години по-възрастен от мене. Казваше се Евлия; щом видях мъката, изписана на лицето му, си рекох, че болката му се нарича самота, ала той го отрече бил посветил живота си на пътешествията и на описващата тези пътешествия десеттомна творба, която вече привършвал, искал преди да умре да посети най-близките до Аллах места — Мека и Медина — и да опише видяното, ала книгата му имала един притеснителен пропуск — държал да разкаже на своите читатели за Италия, защото много бил слушал за красотите на нейните фонтани и мостове, та бих ли му разказал за всички тези неща аз, дошлият да видя Истанбул, след като съм бил привлечен от неговата слава? Когато отвърнах, че никога не съм бил в Италия, той заяви, че знаел това, кой не го знаел, ала нали съм имал някога роб, пристигнал оттам — той няма как да не ми е описал всичко; опиша ли му всичко, щял да ми се отплати с две-три забавни историйки — нима най-приятното нещо в живота не било да съчиняваш и да слушаш приятни истории? Беше измъкнал притеснено от торбата си някаква карта — най-ужасната карта на Италия, която някога бях виждал. Реших да разказвам.
С по детски пухкавите си ръце ми посочваше някой град от картата, прочиташе на срички името му и старателно записваше фантасмагориите, които му разправях. Настояваше да чуе по някоя необикновена случка за всеки от градовете. Така, прекарвайки тринайсет нощи в тринайсет града, ние прекосихме от севера до юга цялата тази страна, която видях за пръв път в живота си. Това ни отне цяла сутрин, а после той се върна в Истанбул с кораб от Сицилия. Понеже остана много доволен от моите истории, реши да ме зарадва и ми разказа за въжеиграчите, изчезнали в небесата над Акка, за жената от Коня, родила слон, за биковете със сини крила край бреговете на Нил, за розовите котки, за часовниковата кула във Виена, за предните си зъби, които показа ми ги като се усмихна — му направили там, за говорещата пещера на брега на Азовско море, за червените американски мравки. Тези истории незнайно защо породиха у мен необяснима тъга, идеше ми да се разплача — заревото на слънцето бе обляло стаята ми; когато Евлия ме попита дали съм преживял подобни смайващи истории, аз, в желанието си действително да го смая, му предложих да пренощува у дома с хората си — имах една история, тя щеше да му хареса, за двама души, разменили местата си в живота.