През нощта, след като всички се оттеглиха да спят и настъпи очакваната и от двама ни тишина, ние се върнахме в стаята. Та тогава за първи път съчиних историята, която вие вече привършвате! Описах я така, сякаш не беше измислена, сякаш тихичко ми бе нашепвал думите друг, бавно подреждайки изреченията едно подир друго: „Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни…“
Някъде доста след полунощ, когато моята история отиваше към финала си, настана продължителна тишина. Усещах: и аз, и моят гост мислехме за Него, ала представата на Евлия за Него бе твърде различна от моята. Изобщо нямах съмнение, че мислеше за собствения си живот! И аз мислех за собствения си живот, за Него, за това колко обичах своята история; изпитвах гордост от изживяното и от сътвореното стаята, в която седяхме, бе преизпълнена с тъжните спомени за нещата, които и двамата бяхме искали някога и бяхме получили; тъкмо тогава съвсем отчетливо осъзнах, че няма да Го забравя никога и това ще ме прави нещастен до края на моя живот; вече знаех — не ще мога никога да живея сам; в средата на нощта, в стаята, заедно с моята история сякаш бе нахлула сянката на привидение, чиято магнетичност ни вълнуваше и тревожеше. Призори моят гост ме ощастливи, като каза колко много му е допаднала моята история, но добави, че ще трябва да възрази на някои от нещата. Изслушах го с интерес, вероятно, за да се освободя от изнервящите спомени за своя двойник и възможно най-бързо да се върна към новия си живот.
Трябвало да търсим необичайното и смайващото, както било и в моята история; да, вероятно това било единственото, което бихме могли да правим срещу смазващата скука на света; понеже го знаел от детските и школските си години, повтарящи едни и същи неща, никога не му хрумнало да се затвори между четири стени; ето защо цял живот пътешествал по безкрайните пътища в търсене на истории. Необичайното и смайващото обаче трябвало да дирим не в душите си, а в света! Ровенето в душите и продължителното взиране в себе си ни правело нещастни. Тъкмо това е сполетяло хората от моята история — по тази причина героите не се примирявали със своето аз, по тази причина все искали да са някой друг. После, казвайки, „нека приемем случилото се в историята за действителност“, попита дали съм вярвал, че тези хора, разменили местата си, ще бъдат щастливи в новия си живот? Не отговорих. Сетне ненадейно ми припомни една подробност от моята история — не бивало да се поддаваме на надеждите на някакъв испански роб с откъсната ръка! Защото пишейки подобни истории, търсейки собствената си необичайност, самите ние, че дори и нашите читатели, да не дава Господ, се превръщаме в някой друг. Той изобщо не желаел да мисли за ужасния свят, в който хората не спират да говорят за собствената си необичайност, а книгите и историите отразяват все това.
Аз желаех! Ето защо, когато дребничкият старец — бях го обикнал от пръв поглед — сбра призори хората си и, лек като перце, пое към Мека, аз седнах и написах своята книга. И за да могат хората от бъдния ужасен свят по-зримо да си представят нещата, пренаситих книгата със себе си, с Него, когото не отграничавах от себе си, и сторих това, естествено, според своите възможности. Явно обаче възможностите ми не ще да са били достатъчни — тъй си мислех, след като наново прочетох книгата, захвърлена в един ъгъл преди шестнайсет години. Ето защо моля за извинение онези свои читатели, на които не им допада, когато човек говори за себе си — особено когато ги залива с прочувствени излияния, и добавям към книгата си и следващите по-долу страници.
Обичах Го, както обичах своето обезнадеждено и злочесто, явяващо ми се насън видение, обичах го така като че се задушавах от срама, гнева, вината и скръбта на това видение като че ме изпълваше срам пред умиращо в тъгата си диво животно като че се гневях от безочието на свой собствен син като че с глунашка погнуса и с глупашка радост откривах себе си; а може би по-скоро така: както свиквах с безсмисленото, като на насекомо, потрепване на ръцете и раменете си, както разпознавах собствените си гаснещи мисли, всекидневно отекващи в стените на моя разум, както познавах особения мирис на влагата, излъчваща се от окаяното ми тяло, както познавах изтощените си коси, грозната си уста, розовата ръка, придържаща перото — ето, затова те никога не успяха да ме заблудят. След като написах книгата си и след като я захвърлих в един ъгъл, само и само да го забравя, нито за миг не се доверих на пороя от плъзнали слухове, на игричките на жадуващите да се възползват от слуховете за нашата слава! Той, покровителстван от един паша, бил разработил в Кайро проекти за ново оръжие! Той, при нашето поражение пред стените на Виена, бил в града и раздавал съвети на враговете как да ни победят! Видели Го в Одрин преоблечен като просяк да предизвиква свада между занаятчиите, да намушква с нож някакъв юрганджия и да изчезва яко дим! Правел се на имам в квартална джамия на анадолско градче, бил построил муваккитхане — разправящите тия неща, си вярваха; бил почнал даже да събира пари за часовникова кула! Бил забогатял от писане на книги в Испания — отишъл там подир отшумяването на чумата! Разправяха дори, че Той бил в основата на политическите козни, детронирали горкия ни падишах! В славянските села, дето Го тачели като легендарен епилептичен свещеник, най-накрая успял да чуе истинските изповеди и бил написал разтърсващи книги! Обикалял из Анадол, твърдейки, че ще подложи динена кора на глупавите падишаси, мъкнел се подир всякаква паплач, която обайвал с предсказания и поезия и възнамерявал да ме повика при себе си! През тези шестнайсет години, докато пишех истории, само и само да Го забравя, само и само за да се забавлявам с ужасните хора и с техния ужасен свят в бъдното и за да изпитам докрай вкуса на собствените си измислици, чух още редица слухове, но не повярвах на нито един от тях. Не зная дали подобно нещо са изпитвали и други: случваше се, докато превръщахме в затвор четирите стени сред възвишенията на Златния рог, докато чакахме тъй и непристигащата покана от нечий конак или от двореца, докато с наслада се отвращавахме един от друг, докато, разсмивайки се един друг, пишехме поредния трактат за султана, да бъдем завладени в един миг и двамата от някой незначителен детайл от живота — мокрото псе, което забелязахме заедно заранта, скритата геометрия на цветове и форми в подредбата на прането върху простора, опнат между две дървета, някоя езикова грешка, измъкваща наяве симетрията на живота! Сега тъгувам най-вече за това! По тази причина се върнах към книгата на своята сянка, която погребах, без да прикривам старателно Неговото име, надявайки се, че години, вероятно стотици години подир смъртта му, някой любознателен читател ще я разгърне, размишлявайки повече за своя, отколкото за нашия живот, а не бих се и засегнал, ако дори никой не я прочете; върнах се към нея и за да изживея повторно нощите по време на чумата, своето детство в Одрин, прекрасните часове, които прекарах в градините на падишаха, настръхването, което струва ми се, пропъпли по гърба ми, когато за първи път го видях без брада пред вратата на пашата. За да овладееш наново живота и фантазиите, които си загубил — всеки го знае, — трябва да си ги изфантазираш наново: аз вярвах в своята история!