— Вие сте Му разказали толкова много за себе си! — възкликна моят гост.
Сетне, за да ме слиса, ми припомни някои детайли от прочетените страници: как горко съм плакал от срам, когато безмилостно съм набил в детството си свое другарче от квартала, колко съм бил умен, как за шест месеца съм усвоил всичко от астрономията, на което Той ме е научил, колко много съм обичал сестра си, колко съм бил вярващ, как редовно съм правел намаз, колко съм обожавал сладко от вишни, как съм имал особено влечение към юрганджийството — занаятът на втория ми баща, и т.н. и т.н. След проявения изключителен интерес към мен, нямаше как да се отнеса хладно с този наивник и понеже знаех колко са любопитни хората като него, го разведох из цялата ни къща, стая подир стая. После го заинтригуваха игрите на малките ми синове и техните другарчета в градината; помоли ги да му разяснят правилата не само на челика, но и на жмичката, на прескочикобилата и на дългото магаре, която той много не хареса, и си записа всичко в един тефтер. Та тогава изтъкна, че е Приятел на турците. По-късно, подир обяд, повтори същите приказки — понеже нямаше друго какво да прави, му показах градината ни, Гебзе и къщата, в която години наред бяхме живели с Него. Особено много се заинтересува от нашите изби — докато внимателно се провираше между бурканите със сладка и туршии, между гюмовете със зехтин и оцет, се загледа в портрета ми, изработен по моя поръчка с маслени бои от венециански художник, продължи нататък и каза, сякаш споделяше тайна, че Той всъщност не е искрен приятел на турците и пише неприятни неща за тях: бил написал, че сме тръгнали по нанадолнището, говорел за съдържимото в главите ни като за мръсен долап, пълен с вехтории, че сме били непоправими и че за да се спасим, единственият ни изход бил в пълното смирение пред тях, след което векове наред би трябвало да подражаваме на смирилите се. За да прекратя словесния му поток, бързо изрекох:
— Но Той искаше да ни спаси.
Гостът ми веднага откликна, че действително е било така, че Той по тази причина бил ни създал оръжие, ала ние не сме Го разбрали; през една мъглива утрин изоставил затъналото в отвратително блато съоръжение, наподобяващо скелета на страховит корсарски кораб, заседнал в скалите по време на буря. После добави: да, много, ама много искал да ни спаси. Макар това далеч да не означавало, че у Него не присъствало дяволското, злото. Просто такива били всички гении! Внимателно, държейки в ръка портрета ми, го разглеждаше, като същевременно мърмореше нещо за гениите: ако не бил попаднал в плен при нас, ако беше прекарал живота си в своята родина, Той би се превърнал в един Леонардо да Винчи на седемнайсети век. След което се върна към Неговата любима тема за злото; сподели няколко грозни клюки, свързани с Него и с парите — знаех ги, ала ги бях позабравил. И заключи:
— Странно, вие изобщо не сте изпитали Неговото влияние!
Опознал ме, обикнал ме; не пропусна да подчертае и своето възхищение от мен — не разбирал как двама души, десетки години живели заедно, могат толкова да не си приличат. Не ми поиска портрета, както се опасявах; върна го, откъдето го беше взел и ме попита би ли могъл да види юрганите.
— Какви юргани? — отвърнах недоумяващо аз.
Окончателно смаян, изрече:
— Не прекарвате ли свободното си време в шиене на юргани?
И тогава реших да му покажа книгата, която не бях поемал в ръцете си цели шестнайсет години.
Силно се развълнува, каза, че можел да чете на турски и се интересувал доста, естествено, от тази книга, свързана с Него. Качихме се горе, в стаята с изглед към задната градина. Настани се на нашата маса, измъкнах книгата, която бях прибрал преди шестнайсет години, а сякаш вчера я бях оставил там; разтворих я пред него. Макар и бавно, успяваше да чете на турски. И се вглъби в моята книга, обзет от копнежа да бъде запленен от нея, без да се откъсва от собствения си сигурен и надежден свят, копнеж, който съм забелязал у всички пътешественици и който много ме дразнеше. Оставих го сам, слязох в градината, приседнах на плетеното канапе, откъдето можех да го виждам през отворения прозорец. В началото, преизпълнен с радост, дори ми подвикна през прозореца:
— Съвсем очевидно е, че кракът ви не е стъпвал в Италия!