Сетне забрави за мен, но това стана доста по-късно; от време на време го следях с крайчеца на окото си и престоях три часа в градината в очакване да приключи с книгата. Приключвайки я, вече беше разбрал; изглеждаше объркан; на няколко пъти изкрещя името на бялата крепост зад блатото, погълнало нашето съоръжение; на няколко пъти се опита да ме заговори на италиански, ала напусто. Извърна се и замислено се загледа през прозореца, за да асимилира и прочетеното, и смайването си, а и за да се отмори. С удоволствие забелязах, че постъпва както всички, озовали се в подобно положение — най-напред се загледа в някаква безпределна точка в пространството, в някакво несъществуващо средоточие, ала сетне, както очаквах, видя — този път виждаше гледката през рамката на прозореца. Не, не е бил толкова глупав, колкото съм си мислел — прозорливите ми читатели са го разбрали. Както и очаквах, трескаво запрелиства страниците на книгата, търсеше, аз с удоволствие чаках да открие, накрая откри, каквото търсеше, и го прочете. После пак се взря в онова, което можеше да се види през прозореца, гледащ към задната градина на моята къща. Какво виждаше — знаех го, естествено, прекрасно:
Инкрустирания със седеф, пълен с праскови и череши поднос върху масата, зад масата — плетеното канапе с подредените по него пухени, зелени като черчеветата на прозореца възглавки; аз, кажи-речи седемдесетгодишен, съм седнал там; малко по-нататък виждаше герана с кацналото на ръба му врабче, маслиновите и черешовите дървета. Зад тях — орехът с люлката, вързана с дълги въжета на висок клон, която потрепваше леко от едва доловимия вятър.