Третото ми посещение не се оказа аудиенция при пашата. От моето решение се поинтересува някакъв кехая. Даже и да бях променил решението си, нямаше да го споделя с кехаята! Отвърнах, че не съм готов да сменя вярата си. Кехаята ме хвана за ръка, повлече ме надолу и ме предаде на някакъв мъж. Висок, слаб, точно както в сънищата ми — той ме улови под ръка и грижовно, сякаш подкрепяше тежко болен, ме отведе в един край на градината; към нас се приближи още един — такъв едър мъжага нямаше как да се промъкне в сънищата. Спряха се до оградата, завързаха ръцете ми — вторият държеше неголяма секира. Не приема ли исляма, пашата им заповядал да ми отсекат главата. Вцепених се.
Казах си: чак пък толкова скоро… Гледаха ме със съжаление. Не продумах. Дано поне да не ме питат отново — попитаха ме. И ето, вярата ми се превърна в нещо, заради което лесно можех да си отида; смятах се за значим, изпитвах същата жал към себе си, каквато изпитваха към мен и двамата, дето с въпроса си ме принуждаваха да се отрека от своята вяра. Насилих се да мисля за друго и пред очите ми оживя гледката от прозореца към задната градина на нашата къща: инкрустираният със седеф, пълен с праскови и череши поднос върху масата, зад масата — плетеното канапе с подредени по него пухени, зелени като черчеветата на прозореца възглавки; малко по-нататък виждах герана с кацналото на ръба му врабче, маслиновите и черешовите дървета. Помежду им — орехът с люлката, вързана с дълги въжета на висок клон, която леко потрепваше от едва доловимия вятър. И когато пак ме попитаха, отговорих, че няма да си сменя вярата. Наблизо имаше пън, принудиха ме да застана на колене и опряха главата ми върху него. Притворих очи, ала само след миг ги отворих. Единият грабна секирата. Другият каза, че може би вече съм съжалявал; изправиха ме. Да съм поразмислел още.
Докато размислях, заловиха се да копаят земята до пъна. Там, рекох си, ще ме погребат. Освен ужаса от смъртта, връхлетя ме и ужасът да не ме погребат, преди смъртта да настъпи. Мислех си, че ще взема решение, докато изкопаят гроба — изкопаха плитка дупка и пак дойдоха при мене. Що за нелепост, казах си, да загина тук. Дори и да исках да стана мюсюлманин, времето за това вече беше изтекло. Ако имах възможност да се върна в тъмницата, в любимата си килия, с която бях свикнал и ако имах цяла една нощ за размисъл, тогава, знае ли човек, сигурно бих се решил да сменя вярата си; не и начаса.
Подхванаха ме, отведоха ме до пъна, принудиха ме да падна на колене. Преди главата ми да опре о пъна, буквално се смаях, като съзрях как между дървета идеше някакъв мъж — направо летеше, — без да докосвам земята с нозе, идвах самият аз, само че с брада. Прииска ми се да изкрещя към собствения си призрак между дърветата, но не се отрони и звук главата ми вече бе върху пъна. Пренебрегвайки себе си, взех да мисля, че онова, дето летеше насам не ще да е било сън, зачаках, тилът и гърбът ми се смразиха, не желаех да мисля, ала мислех, смразявайки се все повече и повече. Сетне ме вдигнаха и казаха: пашата щял да се разгневи! Там, докато отвързваха ръцете ми, те не спираха с укорите — бил съм враг на Аллах, на Мохамед. Помъкнаха ме нагоре, към конака.
След като целунах пеша на дрехата му, пашата се опита да ме поободри; каза, че ме харесвал, понеже дори и с цената на собствения си живот не съм се отрекъл от вярата си, ала само след миг захвана да ме ругае — какво съм се инатял, ислямът бил по-висша религия и прочее подобни. Колкото повече говореше, толкова повече се гневеше; решил бил да ме накаже. Сетне заразправя как дал дума някому и аз разбрах този обет ме спасяваше от бедите, които щяха да ме сполетят; накрая, след като схванах от тирадата му, че човекът, комуто е дал дума, бил голям особняк, заключих, че това беше Ходжа. Тъкмо тогава пашата ей така, между другото, ми съобщи, че ме дарява на Ходжа. Зяпнах неразбиращо; пашата поясни — щял съм да бъда роб на Ходжа, снабдил го е за целта и с документ; оттук нататък единствено Ходжа можел да решава да ме освобождава, или не, и получавал правото да разполага с мен както си пожелае. Пашата си тръгна.