Двете не се обичаха особено, но бяха твърдо решени да съжителстват в мир. Никога не ги бях чувал да се карат, нито пък бях чувал мама да каже нещо лошо за свекърва си. Живееха под един и същи покрив, готвеха едни и същи ястия, перяха едно и също пране и беряха един и същ памук. При толкова работа откъде време да се дърлят?
Но баба беше родена и израсла сред памука. Тя знаеше, че ще бъде погребана в земята, на която работи. А майка ми мечтаеше да се махне от всичко това.
Двете мълчаливо бяха договорили ритуала на кухненската си работа. Баба сновеше край печката, наглеждаше хляба, разбъркваше картофите, бамята и царевицата. Майка ми стоеше до мивката, където белеше домати и редеше мръсните чинии. Аз ги наблюдавах от кухненската маса, където сядах всяка вечер, за да беля краставици. И двете обичаха музиката и от време на време едната почваше да тананика, а другата да пее тихо. Музиката потискаше напрежението.
Ала не и тази вечер. Бяха твърде заети, за да пеят и тананикат. Майка ми пуфтеше, задето мексиканците дойдоха натъпкани като добитък, а баба се цупеше, задето семейство Спрюл бяха завзели предния ни двор.
Точно в шест часа баба свали престилката си и седна срещу мен. Краят на масата беше опрян в стената и служеше като широк рафт, където трупахме разни неща. По средата беше радиото в сандъка си от орех. Баба го включи и ми се усмихна.
Новините на Си Би Ес бяха представени от Едуард Ар Мъроу на живо от Ню Йорк. От една седмица имаше тежки боеве край Пьонганг, близо до Японско море. А от старата карта, която баба държеше на нощното си шкафче, бяхме разбрали, че пехотната рота на Рики е в този район. Последното му писмо беше пристигнало преди две седмици. Беше надраскано набързо, но между редовете се усещаше, че той е в центъра на събитията.
Когато мистър Мъроу свърши с водещата си новина за спора с руснаците и заговори за Корея, баба затвори очи. Скръсти ръце, допря показалци до устните си и зачака.
Не бях сигурен какво точно чака. Мистър Мъроу нямаше да съобщи дали Рики Чандлър е жив.
Майка ми също слушаше. Беше застанала с гръб към мивката, бършеше ръце с една кърпа и гледаше към масата, без да я вижда. Това се случваше почти всяка вечер през лятото и есента на 1952-ра.
Преговорите за примирие бяха започнати, а после прекратени. Китайците се оттеглиха, а после отново нападнаха. Ние изживявахме войната чрез репортажите на мистър Мъроу и писмата на Рики.
Дядо и татко не слушаха новините. Те си намираха работа навън, в бараката с инструменти или при водната помпа, вършеха разни дреболии, които можеха да почакат, разговаряха за реколтата и си търсеха нещо друго, за което да се тревожат, за да не мислят за Рики. И двамата бяха ходили на война. Нямаше нужда мистър Мъроу в Ню Йорк да им чете репортажите на някой кореспондент от Корея и да разказва на нацията какво се случва в една или друга битка. Те си знаеха.
Във всеки случай тази вечер репортажът от Корея беше кратък и в нашата фермичка това се прие за добър знак. Мистър Мъроу премина на други теми и баба най-сетне ми се усмихна.
— Рики е добре — каза тя и стисна ръката ми. — Докато се усетиш, ще се върне вкъщи.
Тя имаше право на тази надежда. Беше чакала дядо две години през Първата световна и се бе молила отдалеч за татко и неговите рани през Втората. Момчетата й винаги се връщаха вкъщи и Рики нямаше да ни изложи.
Тя изключи радиото. Картофите и бамята се нуждаеха от вниманието й. Двете с майка ми пак се заеха с готвенето и всички зачакахме през задната врата да влезе дядо.
Мисля, че дядо очакваше в тази война да стане най-лошото. Досега през този век семейство Чандлър бе имало късмет. Дядо не слушаше новините, но искаше да знае дали нещата вървят на добре. Щом чуеше радиото да спира, обикновено тръгваше от задната веранда към кухнята. Той спря до масата и разроши косата ми. Баба го погледна.
— Няма лоши новини — усмихна се тя.
Майка ми беше казала, че баба и дядо често спят по-малко от час, преди да се събудят от тревога за по-малкия си син. Баба беше убедена, че Рики ще се върне. Дядо не.
В шест и половина седнахме около масата, сключихме ръце и благодарихме на Бога за храната и всичко останало, с което ни беше дарил. Дядо водеше молитвата, поне на вечеря. Той благодари за мексиканците и семейство Спрюл, както и за добрата реколта. Аз се молех тихичко и само за Рики. Бях признателен за храната, но тя далеч не ми изглеждаше толкова важна като него.