Загубата на моста би била катастрофа. Щеше да ни откъсне от света. Водата щеше да огради къщата ни и нямаше да има къде да мръднем. Дори семейство Лечър щяха да са по-добре от нас. Те живееха от другата страна на моста, където бяха Блек Оук и цивилизацията.
Погледнахме към земите им, докато минавахме оттам.
— Къщата им е наводнена — каза татко, макар че не можехме да я видим. Памукът им със сигурност беше съсипан.
Близо до града по полетата имаше мексиканци, макар и не колкото преди. Паркирахме до кооперативния магазин и влязохме в кафенето. Няколко мрачни фермери седяха отзад, пиеха кафе и говореха за проблемите си. Татко ми даде пет цента за кока-кола и отиде при тях.
— Ще берете ли нещо? — попита го някой.
— Може би малко.
— Как е потокът?
— Снощи придойде. До изгрев се разля на повече от половин километър. Долните четирийсет акра заминаха.
Всички запазиха минута мълчание при ужасната новина. Гледаха надолу и ни окайваха. Още повече намразих фермерството.
— Реката сигурно се държи — каза друг.
— Засега не е тръгнала към нас — отвърна татко. — Но едва ли е за дълго.
Всички кимнаха и се съгласиха с прогнозата.
— Другаде прелива ли? — попита татко.
— Чух, че двайсет акра на семейство Триплет са залети от Диър Крийк, но не съм го виждал — каза един фермер.
— Всички потоци прииждат — допълни друг. — Качват налягането на Сейнт Франсис.
Отново млъкнаха и се замислиха за потоците и налягането.
— Някой да търси мексиканци? — попита накрая татко. — Имам девет, а нямам какво да ги правя. Искат да си ходят.
— Да си чувал нещо за десетия?
— Нищо. Той си замина отдавна и нямаме време да мислим за него.
— Ригс познава някои фермери в Блайтвил, които ще вземат мексиканците.
— Къде е Ригс?
— Ей сега ще се върне.
Планинците си заминаваха на тумби и разговорът се спря на тях и мексиканците. Напускането на работниците за пореден път доказваше, че с реколтата е свършено. Мрачното настроение в кафенето стана още по-мрачно и аз отидох да видя Пърл и може би да си изпрося от нея едно марципанче.
За пръв път виждах бакалницата на Поп и Пърл затворена. На една табелка пишеше, че работи от девет до шест от понеделник до петък, а в събота от девет до девет. Неделя, естествено, беше почивен ден. Мистър Спарки Дилън, механикът от „Тексако“, дойде зад мен и каза:
— Отварят чак в девет, синко.
— А сега колко е?
— Осем и двайсет.
Никога не бях ходил в Блек Оук толкова рано. Огледах главната улица и се зачудих къде да отида. Спрях се на дрогерията с лимонада в дъното и тръгнах натам, когато чух шум от мотори. Два камиона идваха от юг, от нашия край. Явно бяха планинци, които си отиваха у дома. Бяха вързали багажа си за капаците на камионите. Първите можеха да минат за семейство Спрюл; две по-големи от мен момчета клечаха на един стар дюшек и тъжно гледаха магазините. Вторият камион беше много по-хубав и по-чист. И той беше пълен с кашони и чували, но те бяха подредени спретнато. Мъжът караше, а жена му седеше до него. Детенцето в скута й ми махна. Аз му отвърнах.
Баба казваше, че някои планинци имали по-хубави къщи от нашите. Не можех да разбера защо тогава идват да берат памук.
Видях татко да влиза в железарския магазин и тръгнах след него. Той беше отзад при боята и говореше с продавача. На тезгяха имаше четири големи кутии бяла блажна боя, произведена в Питсбърг. Сетих се за „Питсбърг Пайрътс“. Те пак свършиха последни в шампионата. Единственият им голям играч беше Ралф Кайнър, който беше ударил трийсет и седем хоумръна.
Някой ден щях да играя в Питсбърг. Да се издокарам в кардиналско червено и да размажа жалките „Пайрътс“.
Вчера за гърба на къщата беше отишла всичката останала боя. Мексиканците се канеха да си ходят. Виждаше ми се логично да купим повече боя и да се възползваме от безплатната работна ръка във фермата. Иначе щяха да си идат и всичко пак щеше да падне на мой гръб.
— Тази боя е малко — прошепнах аз на татко, докато продавачът правеше сметката.
— Засега стига толкова — намръщи се той. Проблемът беше в парите.
— Десет долара плюс трийсет и шест цента данък — каза продавачът. Татко бръкна в джоба си и извади тънко руло банкноти. Преброи ги бавно, сякаш не искаше да се разделя с тях.
Спря на десетата — десет банкноти по един долар. Когато стана ясно до болка, че няма достатъчно пари, той се разсмя насилено и каза:
— Май съм си взел само десет. Ще ти платя данъка другия път.