— Разбира се, мистър Чандлър — каза продавачът.
Мъжете взеха по две кутии всеки и ги занесоха в каросерията на камиона ни. Мистър Ригс се беше върнал в кооперативния и татко отиде да поговори с него за мексиканците. Пак влязох в железарския магазин и отидох право при продавача.
— Колко струват две кутии? — попитах.
— По два и петдесет едната, това прави пет долара.
Бръкнах в джоба си и извадих парите.
— Ето ти пет — казах аз и му подадох банкнотите. Отначало той не искаше да ги вземе.
— От памука ли са? — попита той.
— Да, сър.
— Татко ти знае ли, че купуваш боя?
— Още не.
— Какво ще боядисвате?
— Нашата къща.
— И защо?
— Защото не е боядисвана.
Той неохотно взе парите ми.
— Още осемнайсет цента данък — каза той. Подадох му един долар и казах:
— Колко данък дължи баща ми?
— Трийсет и шест цента.
— Прихвани и тях.
— Добре. — Върна ми рестото и качи в камиона ни още две кутии по четири литра. Аз застанах на тротоара да наглеждам боята, сякаш някой щеше да я открадне.
До бакалничката на Поп и Пърл видях пощальона мистър Линч Торнтън да отключва пощата и да влиза. Мистър Торнтън обикновено беше доста сприхав и мнозина твърдяха, че причината била в пиянството на жена му. В Блек Оук почти никой не одобряваше какъвто и да било алкохол. В окръга не се пиеше. Най-близкият магазин за алкохол беше в Блайтвил, макар че наблизо имаше няколко контрабандисти, които печелеха доста. Знаех, защото Рики ми беше казвал. Той твърдеше, че не обичал уиски, но от време на време пиел по една бира. Бях слушал толкова проповеди какво зло е алкохолът, че се тревожех за душата му. А ако за мъжете беше грях да пият тайно, за жените това си беше направо скандално.
Исках да питам мистър Торнтън как да си пусна писмото до Рики така, че никой да не разбере. Писмото беше три страници и аз се гордеех с него. Но то съдържаше всички подробности за бебето на Либи и още не бях сигурен дали искам да го пращам в Корея.
— Здрасти — казах аз на мистър Торнтън, който се наместваше зад гишето.
— Ти не си ли момчето на Чандлър? — едва вдигна поглед той.
— Да, сър.
— Имам нещо за вас. — Изчезна за миг и ми донесе две писма. Едното беше от Рики. — Това ли е всичко? — попита той.
— Да, сър. Благодаря.
— Как е той?
— Сигурно е добре.
Стиснах здраво писмата и хукнах към камиона. Другото беше от сервиза на трактори в Джоунсбъро. Погледнах онова от Рики. Беше адресирано до всички: Илай Чандлър.
На другия ден след късната закуска повторихме новия си ритуал. Пресякохме подгизналата от дъжда трева между къщата и обора, застанахме на края на памука и видяхме вода, не дъждовни локви, а същата онази гъста вода от потока. Беше десетина сантиметра дълбока и изглеждаше готова да тръгне бавно от полето към плевнята, бараката за инструменти, кокошарниците и накрая къщата.
Стъблата бяха наклонени на изток, огънати от вятъра, който обсаждаше фермата ни снощи. Кутийките бяха увиснали от тежестта на водата.
— Ще наводни ли къщата, дядо? — попитах аз.
Той поклати глава и обви раменете ми с ръка.
— Не, Люк, никога не е стигала до къщата. На няколко пъти сме били на косъм, но тя е на цял метър по-високо от тук. Не се притеснявай за нея.
— Веднъж стигна до плевнята — каза татко. — Същата година, когато се роди Люк, нали?
— Четирийсет и шеста — каза баба. Помнеше всички дати. — Само че беше през май — добави тя. — Две седмици след като засяхме.
Утрото беше хладно и ветровито, с високи тънки облаци и слаби изгледи за дъжд. Само ден за боядисване, стига, естествено, да можех да си намеря помощници. Мексиканците се въртяха наблизо, но не чак толкова близо, че да ги заговоря.
Скоро щяха да си тръгнат, може би след няколко часа. Щяхме да ги закараме до кооперативния магазин и да изчакаме да ги вземе някой фермер с по-суха земя. Чух как възрастните обсъждат това на чаша кафе преди изгрев и едва не се паникьосах. Осем мексиканци щяха да боядисат западната страна на къщата за по-малко от ден. На мен щеше да ми отнеме цял месец. Нямаше време да се смущавам.
Върнахме се към къщата и аз отидох при мексиканците. Поздравих ги.
И деветимата отговориха нещо. Връщаха се в обора след поредния пропилян ден. Вървях с тях, докато се отдалечихме достатъчно, за да не чуят родителите ми.
— Искате ли да боядисвате малко? — попитах аз.
Мигел преведе и всички се усмихнаха.
Десет минути по-късно три от шестте кутии с боя бяха отворени, а по цялата западна страна на къщата ни висяха мексиканци. Караха се за трите четки. Други издигаха скеле. Аз сочех насам-натам и давах инструкции, които май никой не чуваше. Мигел и Роберто даваха нарежданията и мненията си на испански. Но и на тях толкова им обръщаха внимание.