Баба и мама надничаха през кухненския прозорец, докато миеха чиниите. Дядо отиде до бараката за инструменти, за да поправи нещо по трактора. Татко тръгна на дълга разходка, вероятно да огледа колко е пострадал памукът и да реши какво да прави по-нататьк.
Боядисването вървеше с бясна скорост. Мексиканците се шегуваха, смееха се и се дразнеха един друг, но работеха два пъти по-бързо от предния път. Не губеха нито секунда. На всеки половин час четките се предаваха на следващата смяна. Подкрепленията не свършваха. Към десет часа бяха минали половината стена. Къщата не беше голяма.
Аз с удоволствие се оттеглих и не им се пречках. Мексиканците работеха толкова бързо, че ми се струваше пълна глупост да взема една от четките и да ги бавя. Освен това безплатната работна ръка беше до време. Наближаваше часът, когато всичко отново щеше да остане на мен.
Мама донесе чай с лед и сладки, но боядисването не спря. Седналите при мен на сянка ядоха първи, а после трима от тях си смениха местата с бояджиите.
— Имаш ли достатъчно боя? — пошепна майка ми.
— Не.
Тя се върна в кухнята.
До обяд западната стена беше готова, покрита с блеснал на изменчивото слънце дебел слой боя. Остана една кутия. Заведох Мигел до източната страна, където преди месец беше започнал Трот, и му посочих една небоядисана ивица, до която не бях успял да стигна. Той изкрещя нещо и екипът се премести от другата страна на къщата.
Използваха нов метод. Вместо да издигат скеле, дребничките Пепе и Луис се качиха на раменете на най-тежките, Пабло и Роберто, и почнаха да боядисват точно под стряхата. Това, естествено, предизвика безкраен поток от забележки и шеги.
Когато боята свърши, дойде време за ядене. Стиснах ръцете на всички и изказах куп благодарности. Те се смяха и бърбориха по целия път до плевнята. Беше пладне, слънцето се бе показало и температурата се покачваше. Докато ги гледах как се отдалечават, обходих с очи полето отвъд плевнята. Виждаха се големи локви. Струваше ми се странно, че водата пълзи към къщата, когато грее слънце.
Обърнах се и огледах работата. Гърбът и двете страни на къщата ни изглеждаха като нови. Само предната фасада оставаше небоядисана, но след като вече имах опит, знаех, че ще се оправя и без мексиканците.
Майка ми излезе и викна:
— Хайде на обяд, Люк! — Помаях се миг-два, за да се порадвам на постижението си, и тя дойде до мен да огледаме заедно къщата.
— Браво, Люк — каза тя.
— Благодаря.
— Колко боя ти остана?
— Николко. Всичката свърши.
— Колко още ти трябва?
Фасадата не беше толкова дълга като източната и западната стена, но пък имаше веранда, също като отзад.
— Ами четири-пет кутии — прецених аз, сякаш боядисвах от години.
— Не искам да харчиш парите си за боя — каза тя.
— Парите са си мои. Нали казахте, че мога да ги харча за каквото си искам.
— Да, но не бива да ги хабиш за нещо такова.
— Няма значение. Искам да помогна.
— Ами якето ти?
Не бях спал от притеснения за якето на Кардинале, но сега не ми се струваше важно. Освен това се бях сетил за друг начин да се сдобия с него.
— Може Дядо Коледа да ми го донесе.
— Може — усмихна се майка ми. — Хайде да обядваме.
След като дядо благодари на Бог за храната, без да споменава нищо за времето и памука, татко мрачно обяви, че водата е почнала да се процежда към задните четирийсет акра. Новината се прие без много коментари. Вече бяхме претръпнали.
Мексиканците се събраха около камиона и зачакаха дядо. Всеки държеше чувалче с нещата си, същите, с които беше пристигнал преди шест седмици. Стиснах им ръцете за сбогом. Както обикновено, нямах търпение да ида в града, макар че поводът не беше приятен.
— Люк, тичай в градината да помогнеш на майка си — каза татко, докато мексиканците се качваха. Дядо запали мотора.
— Няма ли да ме вземете? — попитах аз.
— Не ме карай да повтарям.
Позяпах малко след тях. Мексиканците махаха тъжно, докато гледаха къщата и двора ни за последен път. Според татко заминавали за една голяма ферма на север от Блайтвил, на два часа път оттук, където при добро време щели да работят три-четири седмици и да се върнат в Мексико. Мама беше попитала как ще пътуват на обратно, с камион или с автобус, но не бе настояла за отговор. Тези подробности не бяха наша грижа, пък и изглеждаха много по-маловажни сега, когато водата заливаше памука ни.
Храната обаче беше важна; храна за дългата зима след лошата реколта. Всичко на масата щеше да идва от градината. Това добре, но нямаше да има пари за нищо освен брашно, захар и кафе. Добрата реколта означаваше и нещо под дюшека за глезотии като кока-кола, сладолед, соленки и бял хляб. Лошата реколта значеше да не ядем нищо, което не сме сели.