През есента беряхме синап и грах и вадехме ряпа — късните зеленчуци, които се сееха през май и юни. Тук-там беше останал и по някой домат.
Градината се променяше през всеки сезон освен през зимата, когато най-сетне си почиваше и се готвеше за идните месеци.
Баба беше в кухнята, вареше грах и го затваряше в буркани колкото се може по-бързо. Мама беше в градината и ме чакаше.
— Исках да ида в града — казах аз.
— Съжалявам, Люк. Трябва да побързаме. Ако пак завали, всичко ще загние. Ами ако водата стигне до градината?
— Дали ще купят боя?
— Не знам.
— Исках да ида да купя боя.
— Може би утре. Сега трябва да извадим ряпата. — Роклята й беше запретната до коленете.
Беше боса и кална до глезените. Никога не бях виждал майка ми толкова мръсна. Клекнах и нападнах репите. След няколко минути бях изкалян от главата до петите.
Два часа брах зеленчуци, а после ги мих в коритото на задната веранда. Баба ги занесе в кухнята да ги вари и да ги затваря в буркани.
Фермата беше тиха — нямаше вятър и гръмотевици, нямаше ги семейство Спрюл в предния двор, нито мексиканците в плевнята. Пак бяхме останали сами да се борим с времето и да се опитваме да останем сухи. Все си казвах, че всичко ще се оправи, когато се върне Рики, защото щях да имам с кого да приказвам и да си играя.
Мама донесе на верандата още една кошница зеленчуци. Беше изморена и потна и почна да се чисти с един парцал и кофа вода. Не търпеше мръсотията — нещо, което се опитваше да предаде и на мен.
— Хайде да идем в плевнята — каза тя. Не бях ходил там от шест седмици, откакто бяха пристигнали мексиканците.
— Добре — казах аз и тръгнахме нататък.
Долу, в обора, поговорихме на Изабел, млечната ни крава, а после се качихме по стълбата до плевнята. Мама доста се беше потрудила да спретне уютно местенце за мексиканците. Цяла зима беше събирала стари одеяла и възглавници, на които да спят. Беше взела един вентилатор, който от години използвахме на предната веранда, и го беше сложила в плевнята. Беше накарала татко да прекара електрически кабел от къщата до плевнята.
— И те са хора, все едно какво си мислят някои люде тук — казваше неведнъж тя.
Плевнята беше също така чиста и спретната, както я бяха заварили. Възглавниците и одеялата бяха наредени до вентилатора. Подът беше изметен. Нямаше никакъв боклук. Мама беше много горда с мексиканците. Тя им беше показала уважение и те й бяха отвърнали със същото.
Отворихме вратата на плевнята — същата, през която Луис бе подал глава, когато Ханк обстрелваше мексиканците с камъни и буци, и седнахме на ръба с провесени крака. На десет метра над земята оттук най-добре се виждаше цялата ферма. Зад дърветата на запад беше Сейнт Франсис, а право пред нас полето с памука беше залято от Сайлърс Крийк.
На места водата стигаше почти до върховете на стъблата. Оттук много по-добре можеше да се прецени докъде е стигнало наводнението. Виждахме как между равните лехи текат ручейчета право към плевнята и се процеждат през пътя към задните четирийсет акра.
Ако Сейнт Франсис прелееше, къщата ни щеше да бъде застрашена.
— Така като гледам, край на брането — казах аз.
— Май си прав — отвърна малко тъжно майка ми.
— Защо ни залива толкова бързо?
— Защото земята ни е в ниското и близо до реката. Не е много хубава земя, Люк, самата истина. Това е една от причините да заминем. Тук няма голямо бъдеще.
— Къде ще идем?
— На север. Там има работа.
— За колко дълго?
— Не много. Ще останем, докато спестим пари. Татко ти ще работи в завода на „Буик“ с Джими Дейл. Там плащат три долара на час. Ще се справим, ще издържим, ще те запишем в ново училище, някое хубаво.
— Не искам да ходя на ново училище.
— Ще бъде забавно, Люк. Там на север имат добри училища.
Хич не ми звучеше забавно. Приятелите ми бяха в Блек Оук. На север не познавах никого освен Джими Дейл и Стейси. Мама сложи ръка на коляното ми и го потърка, сякаш това ще ме разведри.
— Промяната винаги е трудна, Люк, но може да е интересна. Мисли си за това като за приключение. Нали искаш да играеш в „Кардинале“?
— Да.
— Значи ще трябва да заминеш оттук и да идеш на север, да живееш в нова къща, да си намериш нови приятели и да ходиш в нова църква. Това ще бъде забавно, нали?
— Сигурно.
Босите ни крака висяха и леко се люлееха напред-назад. Слънцето се беше скрило зад един облак и в лицата ни лъхаше ветрец. Дърветата по края на полето почваха да жълтеят и листата им капеха.