— Не можем да останем тук, Люк — каза тихо тя, сякаш мислено вече се беше пренесла на север.
— Какво ще правим, като се върнем?
— Няма да гледаме памук. Ще си намерим работа в Мемфис или Литъл Рок и ще си купим къща с телевизор и телефон. Ще имаме хубава кола, а ти ще можеш да играеш бейзбол в отбор с истински униформи. Това как ти звучи?
— Много добре.
— Често ще идваме на гости на баба, дядо и Рики. Ще започнем нов живот, Люк, много по-добър от този. — Тя кимна към полето със залетия памук.
Помислих си за братовчедите в Мемфис, децата на татковите сестри. Те рядко идваха в Блек Оук — само за погребения и евентуално за Деня на благодарностга. Аз не държах да ги виждам, защото бяха гражданчета, по-добре облечени и по-устати от мен. Не ги харесвах особено, но все пак им завиждах. Не бяха груби или надути, а просто достатъчно различни, за да се притеснявам от тях. Реших, като отида в Мемфис или Литъл Рок, да не се правя на по-важен от другите.
— Ще ти кажа една тайна, Люк — рече майка ми.
Пак ли! Бедната ми глава не можеше да побере повече тайни.
— Каква? — попитах аз.
— Ще си имаме бебе — усмихна се тя.
И аз не можах да сдържа усмивката си. Харесваше ми да съм единствено дете, но всъщност ми се искаше да имам с кого да си играя.
— Наистина ли?
— Да. Другото лято.
— Може ли да бъде момче?
— Ще се опитам, но нищо не ти обещавам.
— Щом ще имаме бебе, искам братче.
— Радваш ли се?
— Да. Татко знае ли?
— О, да, и той знае тайната.
— А радва ли се?
— Много.
— Това е добре. — Трябваше ми време да се опомня, но веднага разбрах, че новината е хубава. Всичките ми приятели си имаха братя и сестри.
Дойде ми една идея, която не ми даваше мира. Като стана въпрос за бебета, искаше ми се да призная една от тайните си. Сега ми се струваше безобидна и стара. Толкова неща се бяха случили, откакто двамата с Тали отидохме до фермата на Лечър, че случката ми се струваше смешна.
— Знам как се раждат бебетата — казах аз.
— Наистина ли?
— Да.
— И как разбра?
— А ти можеш ли да пазиш тайна?
— Естествено.
Почнах да разказвам, като натопих Тали за всичко, което можеше да ми създаде неприятности. Тя ми пусна мухата. Тя ме изнуди да отидем. Тя ме подучи. Тали това, Тали онова. Щом мама включи докъде ще се стигне, ококори очи и взе да повтаря:
— Не мога да повярвам!
Цялата беше в слух. Попресилих тук-там, за да е по-драматично и напрегнато, но в общи линии не изневерявах на истината. Мама ме слушаше внимателно.
— Гледал си ме през прозореца? — попита смаяно тя.
— Да. И баба, и мисис Лечър.
— А Либи видя ли?
— Не, обаче я чух. Винаги ли боли така?
— Е, невинаги. Продължавай.
Не спестих подробностите. Когато й казах как двамата с Тали тичахме пред фаровете към къщата, мама стисна лакътя ми толкова силно, че щеше да го счупи.
— И през ум не ми е минало! — каза тя.
— Има си хас. Едва успях да стигна преди вас. Дядо още хъркаше, а аз умирах от страх да не дойдете при мен и да видите колко съм из калян.
— Бяхме много уморени.
— И слава богу. Аз спах два часа и дядо ме събуди да ходим на полето. Толкова капнал никога не съм бил.
— Люк, как можа! — Тя искаше да ми се скара, но беше твърде погълната от разказа ми.
— Беше забавно.
— Не биваше да го правиш.
— Тали ме подкокороса.
— Не обвинявай Тали.
— Ако не беше тя, нямаше да ида.
— Умът ми не го побира — каза тя, но си личеше, че е впечатлена. Усмихна се и поклати удивено глава.
— Колко пъти ходихте да скитосвате нощем?
— Само веднъж.
— Тали ти харесваше, нали?
— Да. Тя ми беше приятелка.
— Надявам се, че е щастлива.
— И аз.
Мъчно ми беше за Тали, но не исках да си го призная.
— Мамо, мислиш ли, че ще я видим, като идем на север?
— Сигурно не — усмихна се мама. — В онези градове там, Сейнт Луис, Чикаго, Кливланд и Синсинати, живеят милиони хора. Никога няма да я видим.
Помислих и за „Кардинале“, за „Къбс“ и „Редс“. Представих си как Стан Мюжъл тича край базите пред трийсет хиляди запалянковци на „Спортсманс Парк“. Щом като отборите бяха на север, тъй и тъй щях да ида там. Замислих се. Защо да не тръгна няколко години по-рано?
— Май ще дойда — казах аз.
— Ще бъде забавно, Люк — повтори мама.
Когато татко и дядо се върнаха от града, изглеждаха като попарени. Имаше защо. Работниците им си бяха заминали, а памукът им беше мокър. Дори да изгрееше слънце и водата да се отдръпнеше, те нямаха достатъчно хора, които да пратят на полето. Освен това не бяха сигурни дали памукът ще изсъхне. Този път слънцето не се виждаше, а водата продължаваше да се надига.