След като дядо влезе в къщата, татко разтовари две кутии боя и ги остави на предната веранда. Не каза нито дума, макар че аз следях всяко негово движение. Когато свърши, отиде в плевнята.
Две кутии нямаше да стигнат за фасадата. Ядосах се, но после разбрах защо татко не е купил повече. Нямаше пари. Двамата с дядо бяха платили на мексиканците и не им беше останало нищичко.
Изведнъж ми докривя, че продължих боядисването, след като Трот си замина. Аз бях настоял и така принудих татко да изхарчи малкото си пари.
Гледах двете кутии и очите ми се насълзиха. Дотогава не си бях давал сметка как сме я закъсали.
Татко се трепа на полето шест месеца, а сега всичко се беше провалило. Когато дъждовете заваляха, аз реших да боядисам къщата.
Правех го за хубаво. Защо тогава се чувствах толкова зле?
Взех четката, отворих една кутия и се захванах да довърша работата си. Боядисвах бавно с дясната ръка и бършех сълзите си с лявата.
Първата слана щеше да попари каквото беше останало от градината. Това обикновено ставаше към средата на октомври, макар че алманахът, който татко четеше като Библията, вече на два пъти беше сбъркал датата. Въпреки това баща ми продължаваше да го преглежда с първата си чаша кафе. Той предлагаше безкрайни поводи за притеснение.
Тъй като не можехме да берем памук, вниманието ни беше насочено към градината. Всички отивахме там след закуска. Всяка вечер майка ми беше сигурна, че ще падне слана, ако не днес, то утре. И така нататък.
Цял час се мъчих с граха. Дядо, който мразеше градинската работа повече и от мен, береше зелен боб. Баба помагаше на мама да обере останалите домати. Татко мъкнеше кошниците напред-назад под надзора на жена си. Когато мина покрай мен, аз го попитах:
— Може ли да ида да боядисвам?
— Питай майка си.
Така и направих, а тя каза да набера още една кошница грах и да почвам. Градината не беше виждала такова бране. До обед нямаше да остане и едно бобче.
Скоро се върнах към самотното си боядисване. Предпочитах тази работа пред всяка друга освен карането на грей-дер. Само дето всъщност не можех да карам и щяха да минат години, докато се науча. Боядисването обаче беше друго нещо. От гледане на мексиканците бях научил много и бях подобрил техниката си. Размазвах боята колкото можех по-тънко, така че двете кутии да ми стигнат за по-дълго.
Татко най-после пристигна в плоскодънната лодка на мистър Джетър. Мотора го нямаше, но лодката плаваше лесно по силното течение. Татко използваше веслото като кормило и спря под моста точно до нас. Двамата с дядо измъкнаха лодката от реката и я пренесоха до камиона. После се върнахме до пътя на Лечър, където я свалихме и я избутахме до края на водата. Скочихме в нея. Краката ни бяха целите кални. Възрастните гребяха по тесния път на педя над земята, а край нас се нижеха редове похабен памук.
Колкото по-навътре стигахме, толкова по-дълбока ставаше водата. Вятърът се усили и почна да ни отвява към памука. Дядо и татко гледаха небето и клатеха глави.
Всички бяха на предната веранда, чакаха със страх и следяха всяко наше движение, докато лодката ни пресичаше езерото около къщата им. Предните стъпала бяха залети. На верандата имаше поне педя вода. Закарахме лодката пред къщата, където мистър Лечър я издърпа. Водата му стигаше до гърдите.
Погледнах изплашените и тъжни лица на верандата. Дрехите им бяха още по-окъсани от миналия път. Бяха слаби и изпити, сигурно от глад. По-малките ми се усмихнаха и аз изведнъж се почувствах много важен. Либи Лечър излезе напред с бебето, завито в старо одеяло. Никога досега не я бях виждал и не можех да повярвам колко е хубава. Русолявата й коса беше дълга и опъната на опашка. Очите й бяха светлосини и блестяха. И тя беше висока и слаба като другите. Когато се качи в лодката, татко и дядо я прихванаха. Тя седна до мен с бебето и аз изведнъж се оказах лице в лице с новия си братовчед.
— Казвам се Люк — рекох аз, макар че това едва ли беше най-подходящото време за запознанство.
— Аз съм Либи — отвърна тя и ми се усмихна така, че сърцето ми се разтупка. Бебето спеше. Не беше пораснало много от миналия път, когато го видях от прозореца в нощта на раждането му. Беше малко, сбръчкано и сигурно гладно. Е, баба го чакаше.
Рейфърд Лечър се качи в лодката и седна колкото се може по-далеч от мен. Той беше един от тримата, които ме бяха нападнали миналия път. Пърси, най-голямото момче и водачът на побойниците, се криеше на верандата. Качиха още две деца, а после и мистър Лечър скочи при нас.
— Ще се върнем след няколко минути — каза той на жена си и на другите, които оставаха на верандата. Те ни гледаха, сякаш са обречени да умрат.