— Не казвай на никого, Люк — предупреди ме сериозно тя. — Това е наша тайна.
Тайни ми дай на мене, исках да кажа аз.
— Не се тревожи — успокоих я. — Няма да кажа на никого.
— Можеш ли да четеш и да пишеш?
— Естествено. А ти?
— Много добре.
— Но нали не ходиш на училище?
— Стигнах до четвърти клас, но мама все раждаше и трябваше да напусна. Написах на Рики писмо за бебето. Знаеш ли му адреса?
Не бях сигурен дали Рики иска да получи писмо от нея и за миг се зачудих дали да не се направя на глупак. Но какво да правя, като Либи ми харесваше? Толкова беше луда по Рики, че ми се струваше жестоко да не й дам адреса.
— Да, знам го.
— Имаш ли плик?
— Разбира се.
— Би ли го пратил вместо мен? Моля те, Люк. Мисля, че Рики не знае за бебето.
Нещо ми подсказваше да не се меся. Това си беше тяхна работа.
— Ами да, може — казах аз.
— Страшно ти благодаря, Люк — почти изписка тя и ме прегърна здраво през врата. — Утре ще ти дам писмото. Обещаваш ли да го пуснеш?
— Обещавам.
Колко ли щеше да се учуди мистър Торктьн в пощата, като видеше писмо от Либи Лечър до Рики! Щях да измисля нещо. Може би щях да питам мама.
Жените донесоха бебето на задната веранда, където баба го люля, докато то се унесе. Майка ми и мисис Лечър зашепнаха колко е уморено малкото — целият този рев го беше изтощил, — така че когато заспа, заспа здраво. Скоро ми писна да слушам за него.
Мама ме събуди малко след изгрев-слънце и вместо да ме измъкне от леглото за поредния ден на фермата, седна до възглавницата ми и заговори.
— Утре заминаваме, Люк. Днес ще стягам багажа. Татко ти ще ти помогне да боядисаш фасадата на къщата, затова по-добре започвай отсега.
— Вали ли? — попитах аз и седнах.
— Не. Има облаци, но можеш да боядисваш.
— Защо заминаваме утре?
— Време е.
— Кога ще се върнем?
— Не знам. Иди да закусиш. Много работа имаме.
Започнах да боядисвам преди седем часа, макар слънцето едва да се беше показало над дърветата на изток. Тревата беше мокра, къщата също, но нямах избор. Скоро обаче дъските изсъхнаха и работата ми тръгна гладко. Татко дойде да ми помогне и двамата преместихме скелето, за да стигаме по-високите места. После мистър Лечър ни намери и след като ни погледа няколко минути, каза:
— Искам да ви помогна.
— Няма нужда — каза татко от два метра височина:
— Искам да ви се отблагодаря някак си — каза мистър Лечър. Нямаше какво да прави.
— Добре. Люк, иди донеси другата четка.
Хукнах към бараката с инструментите, доволен, че пак съм намерил безплатна работна ръка. Мистър Лечър почна да боядисва като бесен, сякаш да покаже какво може.
Скоро се събра публика. Преброих седем души на земята под нас, всички деца освен Либи и бебето. Седяха и ни гледаха с безизразни лица.
Реших, че чакат закуската. Не им обръщах внимание и продължавах да работя.
Това обаче не беше лесно. Първо дойде да ме вземе дядо. Каза, че щял да ходи до потока да види наводнението. Аз отвърнах, че искам да боядисвам.
— Върви, Люк — каза татко и сложи край на протестите ми. Подкарахме трактора през наводненото поле, докато водата почти покри предните гуми. Когато вече нямаше как да продължим, дядо изключи мотора. Дълго време седяхме в трактора, а край нас беше мокрият памук, отгледан с толкова труд.
— Утре заминавате — каза накрая дядо.
— Да, сър.
— Но скоро ще се върнете.
— Да, сър.
Мама, а не дядо, щеше да реши кога ще се върнем. А ако той си мислеше, че ще дойдем пак да сеем памук, значи грешеше. Дожаля ми за него, пък и отсега ми липсваше.
— Мислех си за Ханк и Каубой — каза той, без да сваля очи от водата пред трактора. — Дай да си мълчим, както се разбрахме. Няма полза да казваме на някого. Ще отнесем тайната в гроба. — Подаде ми дясната си ръка. — Става ли? — попита той.
— Става — отвърнах и стиснах едрата му мазолеста длан.
— Няма да забравяш дядо си, чуваш ли?
— Няма.
Той включи мотора, даде на заден и потегли през водата.
Когато се върнах пред къщи, Пърси Лечър беше взел четката ми и работеше усилено. Без да каже и дума, той ми я подаде и отиде да седне под едно дърво. Аз боядисвах около десет минути, а после баба излезе на верандата и каза:
— Люк, ела малко. Трябва да ти покажа нещо.
Заведе ме зад къщата, към силоза. Беше осеяно с локви, а водата беше стигнала на десет метра от плевнята. Баба искаше да се разходим и да поприказваме, но навсякъде имаше вода и кал. Седнахме на ръба на плоското ремарке.
— Какво ще ми показваш? — попитах след дълго мълчание аз.