— А, нищо. Исках да постоиш малко при мен. Утре тръгвате. Опитвах се да си спомня дали си прекарвал една нощ вън от къщи.
— Не си спомням — казах аз.
Знаех, че съм роден в стаята, където сега спяха родителите ми. Знаех, че ръцете на баба са ме поели първи — тя ме беше извадила и се беше грижила за майка ми. Не, никога не бях напускал къщата, нито дори за една нощ.
— На север ще ви е добре — каза тя, но не много убедено. — Много хора отиват там да търсят работа. Винаги се оправят добре и винаги се връщат. Докато се усетиш, ще си пак тук.
Толкова много обичах баба, но все пак усещах, че никога вече няма да живея в нейната къща и да работя на нейното поле.
Поговорихме малко за Рики, а после за семейство Лечър. Баба сложи ръка на раменете ми, прегърна ме и ме накара няколко пъти да обещая, че ще й пиша. Освен това трябваше да обещая да уча сериозно, да слушам родителите си, да ходя на църква, да уча Библията и да внимавам как говоря, за да не заприличам на янките.
Когато успя да изтръгне всички тези обещания, аз нямах повече сили. Върнахме се в къщата, като заобикаляхме локвите.
Утрото нямаше край. Ордата Лечър се разпръсна след закуска, но се върна навреме за обяд. Гледаха как моят и техният баща се надпреварват да боядисват фасадата.
Нахранихме ги на задната веранда. След като се наядоха, Либи ме дръпна настрани и ми даде писмото си до Рики. Бях успял да измъкна чист бял плик от купа в края на кухненската маса. Адресирах го до Рики през военната поща в Сан Диего и му сложих марка. Либи беше впечатлена. Внимателно пъхна вътре писмото си и два пъти облиза ръба на плика.
— Благодаря ти, Люк — каза тя и ме целуна по челото. Пъхнах плика под ризата си, за да не го види някой. Смятах да кажа на мама, но досега не бях имал възможност.
Събитията се развиваха бързо. Мама и баба цял следобед праха и гладиха дрехите, които щяхме да вземем. Татко и мистър Лечър боядисваха, докато не опразниха кутиите. Исках времето да тече по-бавно, но кой знае защо, денят мина бързо.
Пак вечеряхме в мълчание. Всеки се притесняваше за пътуването на север, но по различни причини. Аз бях толкова тъжен, че направо нямах апетит.
— Скоро няма да вечеряш тук, Люк — каза баба, за да разведри обстановката. Нищо не се получи.
Беше твърде студено, за да седим на верандата. Събрахме се във всекидневната и се опитахме да си приказваме, сякаш всичко си е същото. Само че никоя тема не ни се струваше подходяща. Църковните въпроси бяха скучни. Бейзболът беше свършил. Никой не искаше да споменава Рики. Дори времето не можеше да задържи вниманието ни. Накрая се отказахме и отидохме да си легнем. Мама ме зави и ме целуна за лека нощ. После баба направи същото. Дядо влезе да ми каже няколко думи — нещо, което никога досега не беше правил.
Когато накрая останах сам, аз казах молитвите си. После се загледах в тъмния таван и се опитах да повярвам, че е последната ми нощ във фермата.
Татко бил ранен в Италия през 1944-та. Там го лекували, качили го на кораб и го изпратили в Бостън, където прекарал известно време в санаториум. Когато пристигнал на автогарата в Мемфис, носел два войнишки сака с дрехи и няколко сувенира. Два месеца по-късно се оженил за майка ми. Десет месеца след това на бял свят съм се появил аз.
Никога не бях виждал саковете. Доколкото знаех, не бяха ползвани от войната насам. Когато рано на другата сутрин влязох във всекидневната, те бяха наполовина пълни с дрехи, а майка ми подреждаше другите вещи. Канапето беше покрито с рокли, одеяла и няколко ризи, които беше изгладила предишния ден. Попитах я за саковете и тя ми каза, че са прекарали последните осем години в едно килерче над бараката с инструментите.
— Сега бягай да закусиш — каза тя, докато сгъваше една кърпа.
Баба не беше спестила нищо за последното ни ядене. Яйца, наденички, шунка, сланинки, пържени картофи, печени домати и питки.
— Пътят е дълъг — каза тя.
— Колко дълъг? — попитах аз. Седях на масата и чаках първата си чаша кафе. Мъжете бяха излезли някъде.
— Баща ти каза осемнайсет часа. Един господ знае кога пак ще хапнеш прилично. — Тя внимателно постави кафето пред мен и ме целуна по главата. Баба не признаваше едно ядене за хубаво, ако не беше сготвено в нейната кухня и не бе от зеленчуци, които са расли във фермата.
Мъжете вече бяха закусили. Баба седна до мен с кафето си и гледаше как нападам устроения от нея пир. Отново повторихме обещанията — да пиша, да слушам мама и татко, да чета Библията, да казвам молитвите си и да внимавам да не стана янки. Докато тя редеше десетте си заповеди, аз дъвчех и кимах в подходящите моменти.
Обясни ми, че майка ми ще има нужда от помощ, когато бебето се роди. Там щяло да има други хора от Арканзас, добри баптисти, на които можело да се разчита, но аз трябвало да помагам в къщната работа.