Минахме край плевнята, дизеловият мотор боботеше, а ремаркето скърцаше. После завихме на запад към долните четирийсет акра, един парцел до реката. Винаги започвахме с долните четирийсет, защото като придойдеше, реката заливаше първо тях.
Наши бяха долните четирийсет и задните четирийсет. Осемдесет акра не са шега работа.
След няколко минути стигнахме до ремаркето за памук и дядо спря трактора. Преди да скоча на земята, погледнах на изток и видях светлините от нашата къща, която беше на по-малко от километър. Зад нея небето се съживяваше от ивици оранжево и жълто. Не се виждаше ни едно облаче, което значеше, че не се задават проливни дъждове. А също и че нямаше да има мира от прежурящото слънце.
— Добро утро, Люк — каза Тали, като мина край мен.
Едва успях да отвърна на поздрава й. Тя ми се усмихна, сякаш знаеше тайна, която никога нямаше да издаде.
Дядо не ни даде никакви напътствия, пък и нямаше нужда. Избери си ред в която посока искаш и почвай да береш. Никакво бърборене, никакво мотаене и никакви прогнози за времето. Без да кажат нито дума, мексиканците метнаха през рамо дългите си чували за памук, строиха се в една редичка и тръгнаха на юг. Хората от Арканзас отидоха на север.
За миг аз останах в полумрака на горещото септемврийско утро и погледнах един много дълъг и прав ред памук, който някак си беше определен за мен. „Никога няма да стигна до края“, помислих си и внезапно се почувствах уморен.
Имах братовчеди в Мемфис, синове и дъщери на двете сестри на баща ми. Те никога не бяха брали памук. Бяха гражданчета, живееха в предградията в хубави къщички и тоалетните им бяха вътре. Връщаха се в Арканзас само за погребения… и понякога за Деня на благодарността. Докато гледах моя безкраен бял ред, аз си мислех за тези братовчеди.
Две неща ме караха да работя. Преди всичко от едната страна беше баща ми, а от другата — дядо ми. Никой от тях не понасяше мързеливците. Трудеха се на полето от деца и аз трябваше да правя същото. Второ, на мен ми плащаха за брането също като на другите работници. Долар и шейсет на всеки петдесет килограма. А аз имах големи планове за тези пари.
— Хайде, почвай — каза твърдо баща ми.
Дядо вече беше поел сред стъблата и беше навлязъл три метра в реда си. Виждах силуета му и сламената му шапка. Чувах семейство Спрюл да си говорят през няколко реда от нас. Планинците пееха много и нерядко се чуваше как подхващат някаква тиха и тъжна песен, докато берат. Тали се смееше на нещо си и чудният й глас отекваше през полето.
Тя беше само с десет години по-голяма от мене.
Бащата на дядо се беше бил в Гражданската война. Името му беше Джеремая Чандлър и според семейните предания той едва ли не сам беше спечелил битката при Шайлоу, когато втората жена на Джеремая починала, той се оженил за трета, местна девойка, близо трийсет години по-млада от него. Няколко години по-късно тя родила дядо.
Трийсет години разлика между Джеремая и булката му. Десет между мен и Тали. Можеше да излезе нещо.
С тържествена решимост аз метнах триметровия чувал зад гърба си и нападнах първата разпукната кутийка памук. Реколтата беше влажна от росата и това беше една от причините да започнем толкова рано. През първия час, преди слънцето да се изкачи нависоко и да почне да прежуря, памукът беше мек и нежен в ръцете ни. По-късно, след като го изсипехме в ремаркето, щеше да изсъхне и да се чисти лесно от семената. Прогизналият от дъжд памук не можеше да се пусне в магана — нещо, което всеки фермер знаеше от горчив опит.
Берях колкото се може по-бързо, и с двете ръце, и тъпчех памука в чувала си. Трябваше все пак да внимавам. По някое време сутринта дядо, баща ми или и двамата щяха да проверят чувала ми. Ако оставях по много памук в кутийките, щяха да ми се карат. Строгостта им щеше да зависи от това колко близо е майка ми в момента.
Възможно най-сръчно малките ми ръце сновяха между стъблата и улавяха кутийките. Гледах да избягвам ръбовете, защото бяха остри и можеха да ме порежат. Хващах кутийката, изтеглях нишката и продължавах напред, макар да изоставах от татко и дядо.
Памукът ни беше толкова гъст, че стъблата от всеки ред се преплитаха. Удряха се в лицето ми. След случката със смока аз гледах в краката си при всяка стъпка около фермата ни и особено в полето, защото до реката имаше змии па-мукчийки. Бях видял много от задната част на трактора, когато оряхме и сеехме.
Не след дълго останах сам. Хората с по-бързи ръце и по-яки гърбове лесно можеха да задминат едно дете. Слънцето се бе превърнало в ярко оранжева топка и бързо се насочваше към мястото, откъдето щеше да прежуря цял ден. Когато дядо и татко се изгубиха от погледа ми, аз реших да направя първата си почивка. Най-близко до мен беше Тали. Беше през пет реда, на петнайсет метра от мен. Едва виждах избелялата й шапка през памука.