— Слънчасал е — прошепна ми татко, като пое чувала ми и го метна през рамо, сякаш беше празен.
Аз го последвах до кантара, където дядо бързо го претегли. Цялата тази мъка за петнайсет кила памук.
Когато премерихме чувалите на мексиканците и семейство Спрюл, всички потеглихме към къщи. Обядът беше точно в единайсет и половина. Мама и баба тръгваха от полето един час по-рано, за да наготвят.
От мястото ми на трактора стисках дръжката на чадъра с издраната си лява ръка и гледах как работниците се друсат в ремаркето. Мисис и мистър Спрюл придържаха Трот, който все още беше блед и безжизнен. Тали седеше до него, простряла дългите си крака през пода на ремаркето. Бо, Дейл и Ханк сякаш пет пари не даваха за горкия Трот. Също като всички останали те бяха примрели от жега и готови за почивка.
От другата страна мексиканците седяха в редичка, рамо до рамо. Стъпалата им почти докосваха земята. Двама-трима нямаха нито обувки, нито ботуши.
Малко преди да стигнем до плевнята, видях нещо, на което отначало не повярвах. Каубой, който седеше в самия край на късото ремарке, бързо се обърна и погледна Тали. Тя явно очакваше погледа му, защото му отправи една от хубавите си усмивчици, подобна на онези, които получавах и аз. Макар той да не отвърна на усмивката й, личеше си, че е доволен.
Всичко стана за секунди и никой освен мен не видя.
Според баба и мама, които се бяха съюзили, следобедният сън беше жизненоважен за правилния растеж на всяко дете. Аз бях на тяхното мнение само когато беряхме памук. През останалата част от годината се борех срещу следобедния сън със същия ентусиазъм, с който планирах бейзболната си кариера.
Но по време на бране всички си почиваха след обяда. Мексиканците се наядоха бързо и се проснаха под един клен до плевнята. Семейство Спрюл изяде останалата шунка и питките и също си намери сянка.
Не ми разрешаваха да се кача на леглото, защото бях мръсен от полето, така че легнах на пода в стаята си. Бях уморен и схванат от работа. Мразех следобедното бране, защото винаги ми се струваше по-дълго, а и времето беше доста по-горещо. Веднага се унесох и когато се събудих половин час по-късно, бях още по-схванат.
Трот създаваше грижи в предния двор. Баба, която се смяташе за нещо като докторица, беше отишла да го прегледа, без съмнение с цел да забърка някой от ужасните си горчилаци и да му го излее в гърлото. Бяха го проснали на стар дюшек под едно дърво и бяха сложили на челото му мокра кърпа. Беше ясно като бял ден, че не може да се върне на полето, а мистър и мисис Спрюл не искаха да го оставят сам.
Те, естествено, трябваше да берат памук, за да спечелят пари, с които да преживяват. За разлика от мен. В мое отсъствие бе съставен план да ме накарат да остана при Трот, докато всички други работят в жегата още пет часа. Ако по някаква причина на Трот му станеше още по-зле, аз трябваше да притичам до долните четирийсет акра и да доведа най-близкия член на семейство Спрюл. Опитах се да покажа недоволство от това предложение, когато майка ми го разясни.
— Ами бейзболното яке? — попитах я аз с цялата загриженост, на която бях способен.
— Ще ти оставим предостатъчно памук — каза тя. — Само поседи с него този следобед. До утре трябва да се оправи.
Разбира се, имаше осемдесет акра памук, които трябваше да бъдат обрани два пъти през следващия месец. Ако не спечелех за якето на „Кардинале“, нямаше да е заради Трот.
Гледах как камионът пак потегля. Този път майка ми и баба ми седяха при работниците в ремаркето. То скърцаше и дрънчеше, докато се отдалечаваше от къщата покрай плевнята, надолу по полския път, и най-накрая се изгуби сред редовете памук. Не можех да спра да се чудя дали Тали и Каубой се гледат. Ако съберях смелост, щях да попитам мама.
Когато се приближих до дюшека, Трот лежеше напълно неподвижен, със затворени очи. Не си личеше да диша.
— Трот — казах високо аз, внезапно изплашен, че може да е умрял под мой надзор.
Той отвори очи, после много бавно седна и ме погледна. Озърна се, сякаш за да се увери, че сме сами. Сакатата му лява ръка не беше по-дебела от дръжка на метла и висеше от рамото му почти неподвижно. Черната му коса стърчеше във всички посоки.
— Добре ли си? — попитах аз. Още не го бях чувал да говори и ми беше любопитно дали може.
— Горе-долу — изръмжа той. Гласът му беше дебел, а думите завалени. Не можех да преценя дали има говорен дефект, или просто е уморен и замаян. Той продължи да се озърта, за да се увери, че всички са заминали, а на мен ми хрумна, че може да се е преструвал. Започвах мъничко да му се възхищавам.