Но този път дядо кимна. Както обикновено, Пърл бършеше праха на тезгяха. Аз влязох и я прегърнах несръчно.
— Добър да е — каза шофьорът.
— Откъде сте? — попита дядо.
— Живеем на север от Харди.
Наоколо нямаше движение. Дядо ми стоеше на асфалта с любезно изражение и поглъщаше с поглед камиона и всичко в него. Шофьорът и жена му седяха в кабината, а между тях се мъдреше малко момиченце. Отзад дремеха три едри момчета. Всички изглеждаха здрави и добре облечени. Личеше си, че дядо иска да ги наеме.
— Работа ли търсите? — попита той.
— Да. Търсим Лойд Креншо, живеел някъде на запад от Блек Оук.
Дядо ми им посочи пътя и те заминаха. Гледахме след тях, докато не се изгубиха зад хоризонта.
Дядо можеше да им предложи повече, отколкото бе обещал мистър Креншо. Планинците обичаха да се пазарят. Миналата година по средата на памукобера семейство Фулбрайт от Калико Рок се изнизаха посред нощ и отидоха да работят на някакъв фермер на петнайсет километра от нас.
Но дядо не беше такъв човек, пък и не му се щеше да започва наддаване.
Взехме да си подхвърляме една бейзболна топка на края на полето, но зададеше ли се камион, веднага спирахме.
Ръкавицата ми беше Роулинг. Намерих я под елхата миналата Коледа. Спях с нея всяка нощ, а веднъж седмично я мажех със специално масло. Нищо друго не ми беше толкова скъпоценно.
Дядо ми, който ме беше научил да хвърлям, да хващам и удрям топката, нямаше нужда от ръкавица. Големите му мазолести ръце посрещаха ударите ми, без да трепнат.
Макар да беше мълчалив и скромен, навремето Илай Чандлър бил прочут играч. На седемнайсет години подписал договор с „Кардинале“ да играе професионален бейзбол. Тогава започнала Първата световна война, а малко след като дядо се върнал от фронта, баща му умрял и дядо нямал друг избор, освен да стане фермер.
Поп Уотсън обичаше да ми разказва колко велик бил Илай Чандлър — колко надалеч запращал топката, какъв силен замах имал.
— Най-добрият играч от Арканзас — отсичаше Поп.
— По-добър от Дизи Дийн? — питах аз.
— Дума да няма — въздишаше Поп.
Когато предавах думите му на мама, тя винаги се усмихваше и казваше:
— Внимавай. Поп си пада по големите приказки.
Дядо, който въртеше топката из гигантските си ръце, чу шум на мотор и нададе ухо. От запад идваше камион с ремарке. От половин километър си личеше, че са планинци. Отидохме до отбивката и зачакахме шофьорът да намали скоростта и да удари спирачки. Камионът спря със скърцане и вой.
Преброих седем парчета — пет в камиона и две в ремаркето.
— Здрасти — каза бавно шофьорът и измери с поглед дядо ми, докато ние на свой ред оглеждахме него и спътниците му.
— Добър ден — отвърна дядо и пристъпи напред съвсем леко, без да губи дистанцията си.
Долната устна на шофьора беше зацапана с тютюнев сок. Това беше лоша поличба. Майка ми смяташе, че повечето планинци са мръсни и имат лоши навици. Тютюнът и алкохолът бяха забранени у дома. Ние бяхме баптисти.
— Казвам се Спрюл — каза шофьорът.
— Илай Чандлър. Приятно ми е. Работа ли търсите?
— Да.
— Откъде сте?
— От Юрика Спрингс.
Камионът беше стар почти колкото возилото на дядо. Гумите бяха износени, предното стъкло напукано, калниците бяха ръждясали, а под слоевете прах едва личеше избеляла синя боя. В каросерията, точно зад кабината, бяха струпани кашони и торби с храна, овързани с въжета. Две едри момчета ме гледаха безизразно от проснатия на пода дюшек. До задния капак седеше як младеж с широки рамене и врат като пън. Беше без обувки и без риза. Плюеше тютюнев сок между камиона и ремаркето и сякаш изобщо не ме забелязваше. Той бавно заклати крака и пак се изплю, без да отмества поглед от асфалта.
— Търся берачи — каза дядо.
— Колко плащаш? — попита шофьорът.
— Долар и шейсет на петдесет кила — обяви дядо.
Мистър Спрюл се намръщи и погледна жена си. Двамата промърмориха нещо.
В този момент от ритуала се вземаха бързите решения. Ние трябваше да преценим дали искаме тези хора да живеят у нас. А те трябваше да приемат или да отхвърлят заплатата.