Едва успях да съзра старата му сламена шапка, която мърдаше между редовете в далечината. Скочих долу и хукнах да го пресрещна. Здрачаваше се и пътечките между редовете ставаха още по-тъмни. Слънцето и дъждът се бяха постарали листата да са месести, дебели и преплетени. Докато бързах към татко, те се удряха в мен.
— Ти ли си, Люк? — извика баща ми, макар много добре да знаеше, че няма друг да дойде да го търси.
— Аха! — отвърнах аз и се насочих към гласа му. — Мама каза, че е време да се прибираш!
— А, така ли?
— Да, сър! — Оказах се през един ред от него. Промуших се през стъблата и ето го татко, превит в кръста, ръцете му шават между листата, сръчно късат памука и го тъпчат в почти пълния чувал, провесен през рамото му. Татко бе излязъл на полето още по изгрев и бе спрял да бере само колкото да хапне на обяд.
— Намерихте ли помощници? — попита той, без да ме погледне.
— Да, сър — казах гордо аз. — Мексиканци и планинци.
— Колко мексиканци?
— Десет — отвърнах аз, сякаш лично ги бях наел.
— Това е добре. Кои са планинците?
— Семейство Спрюл. Забравих откъде са.
— Колко души са? — Татко довърши едно стъбло и се промъкна напред. Тежкият му чувал се влачеше зад него.
— Цял камион. Трудно може да се каже. Баба е сърдита, защото се настаниха в предния ни двор и даже запалиха огьн до хоума. Дядо им каза да идат до силоза. Чух го с ушите си. Мисля, че нямат много пипе в главите си.
— Не говори така.
— Добре, сър. Все едно, баба хич не е доволна.
— Ще й мине.
— Да, сър. И дядо тъй рече. Ама никак не ми харесва, дето развалиха хоума.
— Сега брането е по-важно от бейзбола.
— Е, сигурно. — За него може и така да беше.
— Как са мексиканците?
— Не много добре. Пак бяха натъпкани в товарно ремарке и мама е бясна.
Ръцете му спряха за миг при мисълта за още една зима караници.
— Те се радват, че са тук — каза той и ръцете му отново заиграха.
Направих няколко крачки към ремаркето в далечината, а после пак се обърнах, за да го погледна.
— Кажи го на мама.
Той ме изгледа строго, преди да продължи:
— Хуан дойде ли?
— Не, сър.
— Съжалявам.
Цяла година бях говорил за Хуан. Миналата есен ми беше обещал да се върне.
— Няма проблеми — заявих аз. — Новият се казва Мигел. Много е добър.
Разказах му как пътувахме до града, как намерихме семейство Спрюл, разправих му за Тали, Трот и едрия младеж в каросерията, после за връщането в града, където дядо се кара с отговарящия за сезонните работници; разправих му и за магана и най-накрая за мексиканците. Говорех все аз, защото моят ден със сигурност беше изпълнен с повече събития от неговия.
Като стигнахме до ремаркето, татко вдигна вървите на чувала си и ги окачи на куката в долната част на кантара. Стрелката спря на двайсет и шест килограма. Той записа цифрата в една стара тетрадка, вързана с тел за ремаркето.
— Колко общо? — попитах, когато той затвори тетрадката.
— Двеста и десет кила.
— Страхотно — казах аз.
— Не е зле — сви рамене той.
Двеста и десет кила се равняваха на това да удариш хоумрън — нещо, което той постигаше всеки ден. Татко клекна и каза:
— Скачай.
Аз се метнах на гърба му и така поехме към къщи. Ризата и гащеризонът му бяха подгизнали от пот. Така беше стоял цял ден, но ръцете му бяха от стомана. Веднъж Поп Уотсън ми каза, че Джеси Чандлър ударил топка, която паднала в центъра на главната улица. На другия ден Поп и мистър Снейк Уилкокс измерили разстоянието и почнали да разправят на всички, че топката е изминала във въздуха сто четирийсет и три метра. Само че от кафенето бързо тръгнали зловредни слухове — мистър Джуниър Барнхарт твърдял, че топката се е ударила в земята поне веднъж, преди да стигне до главната улица.
Поп и Джуниър не си говорили седмици наред. Майка ми потвърди за кавгата, но не и за удара.
Тя чакаше до водната помпа. Татко седна на една пейка и събу обувките и чорапите си. После разкопча гащеризона и свали ризата си.
Една от задачите ми сутрин беше да пълня голямото корито с вода и да го оставям на слънцето да се грее цял ден, та всеки следобед да има топла вода за баща ми. Майка ми топна един пешкир в коритото и леко разтърка врата на татко с него.
Тя бе израсла в къща, пълна с момичета, и отчасти бе възпитана от превзети стари лели. Мисля, че те са се къпели по-често от фермерите, така че манията за чистота на майка ми бе заразила и татко. Всяка събота следобед ме жулеха от глава до пети, все едно дали имаше нужда, или не. Когато татко се изми и избърса, майка ми му подаде чиста риза. Време беше да поздрави гостите с „добре дошли“. В една голяма кошница майка ми беше наредила най-хубавите си зеленчуци, всички грижливо подбирани, разбира се, и измити през последните два часа. Домати, лук, картофи с розова кожица, червени и зелени камби и кочани царевица. Занесохме ги в дъното на плевнята, където мексиканците си почиваха, разговаряха и чакаха слабия огън да загасне, за да си направят тортили. Представих баща си на Мигел, който на свой ред го запозна с част от хората си.