— Ти си уморена, а ето че е тъмно в селото и по пътищата. Няма къде да вървиш посред нощ. Преспи у дома. Майка ми е добра и ще те приеме.
Момата се поколебала.
— Ние се не познаваме с тебе — рекла. — Пръв път те виждам днес. Как ще вляза в твоята къща?
Но Минокичи настоял. Излязла майката. И тя поканила момата. Най-сетне онази се съгласила.
Додето приготви вечеря, па и през време на вечерята бабата приказвала с гостенката си, която й се харесвала все повече и повече. Тя я обикнала и след вечеря, когато момъкът си легнал, й казала:
— Юки, ще ти продумам нещо. Ако не си съгласна, недей ми се сърди. Недей отива в града, а остани при нас. Ти си млада и хубава. Пъргава си. И по сърце изглеждаш добра. Искаш ли да се задомиш? Моят син е беден, но е работливичък. Гладна няма да те остави. А на мене ще бъдеш голяма помощ. Съгласна ли си?
Юки се съгласила. Останала. Омъжила се за Минокичи. За цялото село това било голяма изненада. Такава хубавица — и да — вземе бедния дървар! Че тя не прилича на жена, а на самодива! Сякаш е богинята на хубостта, слязла от небето. И толкова кротка, нежна и добра!
На дърваря се народили момченца и момиченца. Те всички били хубави като майка си — с бяла кожа, синеоки, със сребриста коса. Весели, добри и умни. Да ти е драго да ги гледаш!
Юки била работлива. Тя умеела да плете и везе. Свърши ли си къщната работа, сядала с конците и иглите в ръка. Ръкоделието й било толкова майсторско, че почнала да получава поръчки от града. Семейството живеело добре. Дори от добре по-добре.
Майката на Минокичи умряла.
Останал дърварят с жена си и децата си. Тъй живели те десетина години. Селяните продължили да смятат Юки за самодива или богиня. Техните жени — от много работа навярно — застарявали рано-рано. А Юки, макар че имала десет деца и работела от ранна сутрин до късна вечер, била все тъй млада и хубава, каквато я довел дърварят от гората през ония зимна вечер, преди повече от десет години. Само едно се забелязвало: очите й ставали все по-едри и по-едри и косата й — все по-бяла и по-бяла. Но от тая промяна Юки ставала още по-хубава.
И друго нещо забележил Минокичи: невястата му не си лягала да спи, след като преспи чедата си, а оставала да работи едва ли не през цялата нощ.
Тъй седяла тя през една зимна нощ с иглите в ръце да работи. Децата и баща им били отдавна заспали. Минокичи се събудил и станал. Събудила го фъртуната, която веела отвън.
Той си припомнил нещо страшно, станало отдавна. Седнал при жена си и я загледал как работи под светлината на фенера от шарена хартия. Пръстите й се преплитали бързо-бързо. Очите й дори не следели що правят пръстите. Погледът на жената бил обърнат навън. Тя гледала през малкото прозорче към падащия сняг.
Най-сетне Минокичи казал:
— Като те гледам, невясто, че седиш тъй осветена от бялата светлина, спомням си нещо, станало отдавна. Дори не мога ти каза дали то наистина е станало, или съм го сънувал. Но — и сън да беше — то е толкова чудно, че заслужава да се разкаже за него.
Юки запитала, без да погледне мъжа си:
— Какво е то?
Гласът й бил студен, сякаш предпазва или заплашва. За пръв път чувал дърварят жена си да говори с такъв глас. Тоя глас отведнъж му напомнил гласа на бялата мома.
— Ще ти кажа. Отдавна стана това. Тогава бях на осемнадесет години. Година, преди да се оженя за тебе. Както лежех в колибата на лодкаря, видях една мома, която приличаше много на тебе. Досега ми не минаваше през ума, че си приличате. Бях я забравил.
Тя беше бяла, хубава, стройна, синеока и среброкоса — също като тебе, каквато си сега.
— Добре — казала все тъй студено жената, без да си снеме погледа от прозорчето. — Разкажи ми къде си я видял.
Минокичи разказал на жена си онова, което преживял през страшната зимна нощ.
Най-после завършил:
— Не знам насън ли беше това или наяве. И досега не знам. Но такава хубава мома не съм виждал преди това, за да мога да я сънувам. Па и след това освен тебе друга подобна на нея не съм срещал. Тя ще да е била богиня — богинята на ледната смърт. Толкова бяла беше! И тъй леденопрозрачни бяха очите й, когато се наведе над мене! Тя беше много хубава, но аз се боех от нея. Боех се — и при все това — я обичах. Коя беше тя?
Тогава Юки хвърлила везмото, скочила и като застанала пред дърваря, викнала му с леден, смразяващ глас:
— Питаш ли още? Аз бях, аз! Аз бях онази бяла мома. Понеже ти ме нарече жестока, реших да ти докажа, че съм готова да понеса и мъки, и труд, и грижи, за да ти гледам къщата и да отменя майка ти. Но ти не излезе достоен за мене. Нали те предупредих, че ще ти отнема живота, ако кажеш някому що си видял и чул тогава? Ти заслужаваш да сторя това ей сега. Но аз обичам и жаля децата, които спят. Не искам да ги оставя без баща. Ти ще останеш да се грижиш за тях. Само помни, че ако някое от тях се оплаче от тебе, веднага ще те накажа.