Изправи се, свил юмруци.
— Отивам при доктор Фан.
Уан Ти го погледна уплашено.
— Недей, Чен. Моля те. Така нищо няма да постигнеш.
Той поклати глава.
— Трябваше да дойде, този мръсник! Трябвало е да слезе само две палуби по-надолу! Три часа… Къде се е губил три часа?
— Чен… — тя протегна ръка и се опита да го спре, но той се отдръпна от нея.
— Не, Уан Ти. Този път не. Този път ще действам, както аз съм решил.
— Ти не разбираш… — започна тя. — Кар знае всичко. При него са всички доказателства. Щеше да те посрещне…
Щом забеляза, че той вече не я слуша, тя млъкна. Лицето му беше неподвижно като лице на статуя.
— Той уби дъщеря ми — тихо рече той. — Оставил я е да умре. А и ти, Уан Ти… и ти можеше да умреш.
Тя се разтрепери. Вярно беше. Едва не бе умряла, докато се напъваше да изтласка детето вън от себе си — не, щеше да умре, ако Джиян не се беше сетил да се свърже с Кар и да го извика на помощ.
Отпусна глава на възглавницата. Значи може би Чен беше прав. Може би — само този път — беше правилно да действа — да отвърне с удар на онези, които им бяха навредили, пък майната им на последствията. Може би така беше по-добре, отколкото да го остави да събира гной дълбоко вътре в себе си. По-добре, отколкото да се посрами за втори път пред сина си.
Тя затвори очи — болеше я при спомена за всичко, което й се беше случило. Без него тук беше ужасно. Толкова ужасно, че да не повярваш.
Усети дъха му на бузата си, устните му нежно се притиснаха към челото й и тя потръпна.
— Трябва да вървя — тихо се обади той и нежно отпусна длан на страната й. — Разбираш ли ме?
Тя кимна — сдържаше сълзите си, искаше този път да се покаже храбра пред него. Но беше трудно и когато той излезе, тя отново рухна и избухна в силни, неудържими ридания. Споменът за докосването му сияеше с топъл блясък в мрака.
Стаята беше студена и ярко осветена; белите фаянсови плочки, които покриваха стените и пода, подчертаваха оскъдната обстановка. В средата имаше маса за дисекции. Около нея стояха тримата хирурзи, провели аутопсията, и чакаха с наведени глави.
Трупът на масата беше тежко обгорен, крайниците му — разкривени, главата и горната част на торса — смазани; въпреки това тялото можеше лесно да се идентифицира като „Джен Син“. На три отделни места плътта беше разрязана чак до костта и се виждаше отличителният белег на „Джен Син“ — яркочервеното G, което оформяше не докрай затворена окръжност около мъничкото S вътре.
Най-накрая го бяха притиснали в ъгъла в пещерите северно от имението. Хун Миен-ло и малка група стражи се бяха борили цял час с него, преди една добра граната да свърши работата, да заглуши ответния огън на съществото и да събори покрива на пещерата отгоре му. Или поне така разправяше Хун.
Ван Со-леян беше застанал там и се взираше в трупа. Очите му попиваха всичко. На лицето му надеждата се бореше с цинизма, но когато погледна отново към своя канцлер, изражението му беше на дълбоко подозрение.
— Сигурен ли си, че е това, Хун? Лицето…
Лицето беше почти безформено. Едва-едва загатнато.
— Казвали са ми, че някои модели са такива, чие хсия. Пазят определен брой от тях за спешни поръчки и моделират лицата им в последния момент. Проверих в протоколите на „Джен Син“ и открих, че точно този модел е бил произведен преди осем години. Бил откраднат от клона им в Западна Азия — от завода в Караганда — преди близо пет години.
Ван погледна трупа, после поклати глава.
— Въпреки това…
— Простете, чие хсия, но в пещерата намерихме и други неща — Хун Миен-ло се обърна и взе малка кутия от секретаря си, след това пак се обърна, отвори я и я подаде на танга. — Сред тях и това.
Ван Со-леян се втренчи в лицето и кимна. Беше разкъсано, окаляно и цялото в дупчици, ала въпреки това си личеше чие е. Беше лицето на брат му. Или поне негово съвършено копие. Пусна го върху гърдите на трупа.
— Значи така е успяло, а? С фалшиво лице и студено тяло.
— Не е студено, чие хсия. Или поне не съвсем. Нали разбирате, този модел е бил разработен за работа при температури под нулата или при жегата в мините. Той има особено здрава и издръжлива кожа, която изолира вътрешните процеси на съществото от крайностите на жегата и студа. Точно затова камерите не са го регистрирали. През нощта те са програмирани да реагират само на топлина и тъй като това нещо не им е дало никаква следа, камерите изобщо не са се активирали.
Ван кимна. Устата му беше пресъхнала. Въпреки всичко не беше съвсем убеден.
— Ами следите от кожа и кръв, които беше оставило по камъка?
Хун леко наведе глава.