Кар седеше на каменния перваз, загледан в осветения силует на Мемориалния камък. Минаваше девет и езерото с лотосите беше потънало в тъмнина. Навсякъде под лампите, осветяващи тесните пътеки, се разхождаха влюбени и си говореха тихичко, като се държаха на почтено разстояние един от друг. Зад Кар в полумрака на чайната седеше Чен с наведена глава. Току-що бе завършил разказа си.
Известно време Кар седя, без да помръдне, после въздъхна, сякаш се събуждаше от дълбок, страшен сън.
— И това е истината?
Чен мълчеше.
Кар затвори очи, дълбоко покрусен. Разбира се, че беше истината. Такава лъжа не можеше да се измисли лесно. Не. Но не му беше жал само за Чен. Той толкова много бе харесал тази жена. Ако само беше знаел…
— Това е грешно, Као Чен. Много грешно — Кар се умълча и прокара пръст по медальона дракон на врата си, след това го извади и го погледна. Той беше чи чен, почетен помощник на императорския дом. Можеше по право да иска тангът да го приеме.
Обърна се към Чен:
— Ще се видя с Ли Юан. Ще му разкажа всичко, което ти току-що ми разказа.
— Мислиш ли, че не знае?
Кар кимна.
— Убеден съм. Той е свестен човек. Някой крие всичко това от него. Е, тогава ние ще бъдем неговите очи и уши, нали? Трябва да му кажем какво се върши в негово име.
Чен се извърна.
— А Толонен? Той ще получи доклада ми утре сутринта. Ами ако ти нареди да не предприемаш нищо?
Кар сведе поглед. Вярно беше. Той беше човек на Толонен и според правилата трябваше първо да поговори със стареца. Но някои неща бяха по-важни от правилата.
— Значи трябва да го предприема още сега.
Стената се беше променила. Беше се превърнала в гледка от Тай Шан, свещената планина, обвита в мъгли на светлината на ранното утро. Големият храм на върха беше като мъничко червено петно на синия фон на небето. Лек ветрец повяваше в стаята и разнасяше мирис на бор и акация.
Дебелия Вон отново се обърна към гостите си и вдигна чаша.
— Братя мои…
Около ниската маса бяха насядали петима мъже. Всеки от тях беше равен на Вон И-сун. И петимата бяха големи босове на големите Триади, които управляваха най-долните нива на Град Европа. Много му беше струвало да ги докара тук тази вечер, но беше успял да ги събере. Всички. Всички, които имаха значение.
Гледаха го със студени очи. Отговаряха на усмивката му само с уста — като алигатори.
— Радвам се, че дойдохте всички. Разбирам какви жертви сте направили, за да дойдете тук толкова бързо, но след като чуете какво имам да ви казвам, знам, че ще се съгласите, че съм бил прав да свикам това събрание на Съвета.
— Къде е Железния Му?
Вон се обърна към стареца, седнал в края на масата.
— Простете, генерал Фен — и дотам ще стигна.
Големият бос на 14 К го погледна намръщено.
— Съветът се състои от седмина членове, Вон И-сун, но аз виждам около тази маса само шестима.
— Нека да изслушаме Вон, Фен Шан-пао — обади се дребният мъж с бръснатата глава, седнал през две места от него, и се наведе, за да си вземе кашу от купичката. — Сигурен съм, че ще получиш отговор на всичките си въпроси.
Фен се облегна назад и го изгледа сърдито.
— Ние трябва да спазваме нашите закони, Ли Чин. Да се държим както подобава.
Ли Чин — Ли без клепачите — извърна кокалестата си глава и погледна към Фен. Прекалено големите му очи фиксираха стареца.
— Не го оспорвам, Фен Шан-пао. Но Во Ши Во би желал да чуе какво има да каже Дебелия Вон и освен ако не го оставиш да се изкаже…
Фен наведе глава. Огромните му гърди се вдигаха и спускаха бързо-бързо. После кимна.
— Добре — обади се Вон. — Нека тогава да ви обясня. Днес следобед получих писмо.
Ли Бакенбарда, бос на Куей Шуан, се наведе и обърна стопената маска на лицето си към Вон. Единственото му здраво око блестеше.
— Писмо ли казваш, Вон И-сун?
— Да — Вон измъкна писмото от гънките на одеждите си и го хвърли пред Лу. — Но преди да го отвориш, нека да кажа няколко думи.
Вон стана и огледа всички подред.
— Ние от хун мун се гордеем с наследството си. И оправдано. Още, откакто сме били основани от петимата монаси от манастира Фу Чоу, винаги сме уреждали споровете си приятелски. И това е добре, нали така? В края на краищата е по-добре да правиш пари, а не война — усмихна се, после усмивката му угасна.
— Този път обаче заплахата беше прекалено голяма. Железния Му е търсил нещо повече от печалба. Искал е да си построи силова база — база, която да смъкне Съвета от власт. Да го замени — той кимна със сериозен израз. — Нека повече да не се крием зад думите. Железния Му се е опитал да ни унищожи.