На терасата спря и се замисли. Разстоянието от Тао Юан до Ташкент беше шест хиляди ли. Ако пътуваше нощем, можеше да изминава по осемдесет, може би и по сто ли всяка нощ през първите десетина дни. По-късно, докато прекосяваше голямата пустиня, можеше да изминава и повече в жегата на деня — там не летяха патрулни кораби. Ако извадеше късмет, можеше да стигне за петдесет дни.
Усмихна се — спомни си наставленията на Де Вор. В Ташкент щяха да я посрещнат и да й дадат нови документи. Оттам щеше да отлети на запад, за Одеса, а после — за Нант. От Нант щеше да се качи на кораб — един от големите кораби, обслужващи големите плаващи градове сред Атлантическия океан. Там щеше да поостане и да прекара известно време, като работи за северноамериканската компания „Им Вак“ и да се вкорени в тази организация, докато не я повикат.
Остана там още миг като сребърен бог — висока, силна, изящна на лунната светлина; след това скочи долу, прекоси бързо светлия кръг и се отправи към оградата и към мрака отвъд нея.
Де Вор вдигна очи от комуникационното табло и втренчи поглед в мрака на марсианската нощ. Минаваше два и светлините на далечния град бяха приглушени. Под тях се беше ширнала стена от мрак.
Изправи се и се прозя — съобщението беше дошло и вече можеше да си легне. После се обърна и погледна към спящия.
Ханс Еберт лежеше на походното легло съвсем облечен. Чантата му беше захвърлена на пода до него. Беше се появил преди четири дена — изплашен, отчаяно търсещ помощ — и накрая Де Вор го бе „спасил“ тук от затворническата килия.
Приближи се, наведе се над спящия и го огледа. Еберт изглеждаше болнав и измършавял от изтощение. Беше отслабнал много и — по миризмата му си личеше — му се бе наложило да понесе много неща, които никога досега не беше преживявал. Тялото му беше страдало, но лицето му все още беше достатъчно известно, за да го познаят където и да било в системата.
Е, може би това беше проблем, може би не беше. Едно познато лице би могло да се окаже предимство в дните, които идваха. Особено когато зад това лице стоеше млад принц, изгарящ от амбиция и жадуващ за отмъщение. И точно затова — въпреки очевидните опасности — беше приел Еберт. Знаеше, че изхвърлените по-късно можеха да се окажат изключително полезни.
Наведе се, дръпна одеялото над гърдите на Еберт, след това се извърна, погледна навън и отново забеляза стражите, които обикаляха отвън в студа, а високо горе над тях в марсианското небе беше огромният синьо-бял кръг на Чун Куо.
Чен клечеше на планинския склон и гледаше към долината, където тъмните стръмни склонове свършваха с плоско, бяло плато. Приличаше на огромна, гигантска стена, цели две ли висока, която отрязваше долината; повърхността й беше леко перлено бяла, осветена отвътре. Чен — това беше то. Град и стена.
Луната беше високо. Беше идеален бял кръг сред кадифения мрак. Чен се взря в нея за миг омагьосан, завладян от бляскавото й невиждащо око, после погледна надолу и пръстите му започнаха да ровят из пепелта.
Обърна се, погледна към Кар, след това вдигна парчето счупено стъкло и взе да го върти из ръцете си и да си спомня.
— Какво е това място? — Кар се приближи. Плътна сянка покриваше лицето му.
Чен се вгледа в него, после извърна глава.
— Оттук започна всичко. Тук, на този планински склон, с Као Джиян. Запалихме огън — точно там, където си застанал сега. И Джиян… Джиян купи бутилка и две чаши. Спомням си как го гледах.
Лек ветрец разбърка праха и пепелта край краката му. Носеше мириса на Пустошта.
Изправи се, след това се обърна и се загледа на север. Там, недалече от мястото, където бяха застанали, започваше Градът и изпълваше огромната северна равнина на Европа. По-рано, докато летяха насам, бяха видели възстановения императорски солариум, в чието бомбардиране беше участвал преди дванайсет години. Чен дълбоко си пое въздух, после отново се обърна към едрия:
— Донесе ли бръснача, както те помолих?
Кар втренчи в него неподвижен поглед, след което измъкна финото острие от туниката си.
— За какво ти е?
Чен го погледна в очите.