Пристъпи още по-напред, излезе на самия балкон, впечатлен от чуждоземните облекла, които виждаше на монитора, развеселен от жестикулациите на някои от натруфените мъжки фигури, и внезапно замръзна, дочул гласове в коридора зад себе си. Прилепи се плътно вдясно, дори придърпа завесата, за да се прикрие. Не трябва да видят, че проявява такова любопитство — дори да е дошъл като слуга на принца.
Нямаше никакво намерение да подслушва какво се говори, но онова, което дочу, накара главата му да отскочи назад и да наостри слух.
След думите, които така го жегнаха, ужасен чу смях. А когато стъпките отминаха надолу по стълбите, съвсем безшумно, на пръсти се подаде навън и се спусна след тях — опитваше се да види мъжа, който го бе казал. Когато мъжете слязоха долу, един се обърна назад и той рязко скри главата си.
„По дяволите!“ — помисли си. В миг от съзнанието му изчезнаха всички съображения за предпазливост. Трябваше незабавно да предприеме нещо, не можеше да чака. Отново щеше да се забърка в някоя история, но нямаше друг избор.
Продължаваше да стои на това място, ръцете му се бяха вкопчили в мраморната балюстрада. Тогава някой влезе в галерията от по-далечната й страна.
— Вие ли сте това, майстор Нан?
Той се обърна сконфузено, поклони се два пъти, после целуна ръката, която му подаде Пей. След кратка пауза, нужна му да си събере мислите, се овладя и отговори на въпроса.
— Моля за прошка, господарю. Току-що се случи нещо, с което трябва веднага да се заема. Чаках тук край прозореца, когато четирима мъже влязоха в галерията и разговаряха помежду си. За да не ги обезпокоя, дори излязох навън, на балкона, но чух нещо много важно. Дори се осмелявам да кажа, че то заплашва сигурността на нашите господари.
Пей Ро-хен застина. По лицето му, обикновено съвсем спокойно и гладко, премина леко трепване. След това той кимна.
— Разбирам. Как смяташ да действаш, уважаеми Нан?
Вместо да отговори, той отново се подаде на балкона с надвесена глава, а Пей остави зад себе си. Когато старецът застана до него, сред множеството му посочи четиримата мъже, които се насочваха към една от палатките за отдих в далечната страна на градината.
— Ето ги мъжете, които си говореха. Тези двамата в червено, един — в лилаво и един — в зелено. Ако можете да ги задържите на това място за около час, аз ще се опитам междувременно да доведа маршала. Той най-добре знае как да се справи с подобна ситуация.
— Дали е разумно, уважаеми Нан? Може би е по-добре да ги държим под око и да им попречим да си тръгнат.
Нан Хо енергично заклати глава.
— Моля за прошка, господарю, но в никакъв случай не бива да правите това. Те трябва да бъдат обезвредени при първа възможност. Това, което знаят, е твърде опасно. Не мога да кажа нищо повече. Сигурността на моите господари е поставена на карта и ще наруша дълга си, ако не действам незабавно.
Пей се усмихна — този израз на лоялност го зарадва искрено.
— Разбирам те, Нан Хо. Тогава върви и доведи маршала. А междувременно аз ще изпълнявам отредената ми роля.
Ким стоеше в полумрака. Светлините на лампите в стаята бяха намалени, а приглушеният перлен блясък на екрана хвърляше сребристи отражения върху лицето и ръцете му. Беше работил цяла нощ, после легна да спи и едва преди час се пробуди. Все още беше замаян и уплашен от съня си.
Очите й. Беше сънувал очите на Джелка Толонен. Тези очи, които са толкова сини, че съзираше черно в дълбините им; там блестяха звезди, които го обвиваха и теглеха с копринени и сребърни нишки; виждаше през очите й вселената. Събуди се целият разтреперан от яркостта на видението. Какво ли можеше да означава това? Защо внезапно тя застана между него и звездите? Защо не можеше да ги види ясно? Те се намираха в непоносимото синьо на очите й.
С отворена от удивление уста се отпусна отново в леглото, после стана и седна пред комсета — чертаеше графики, в които се опитваше да възстанови видението си.
Паяк. Често сънуваше, че е паяк; мъничко посребрено чернооко същество, което плете своята паяжина, разпилява нишките на чекръка си до звездите, за да улови далечната светлина, да я превърне в коприна и да завърти спиците все по-бързо и по-бързо — в различни посоки. Сякаш бурен вятър сплиташе всички нишки в усукан пън, изтегляше ги нагоре към синьото на онези очи, които се завихряха като планети близнаци. Само в дъното на очите, където синьото потъмняваше до черно, пънът като че ли се разлистваше и милиони тънички нишки се разпръскваха като тъничките капиляри на коренова система, дълбоко впита в сърцето на вселената.