Щом те си отиват и вратата се затваря след тях, трескаво започваме да обсъждаме роклята ми.
— Тъмнозелено — казва майка ми. — Трябва да бъде тъмнозелено.
Това е единственият безопасен за нас цвят. Тъмносиньото е цветът на кралския траур, но аз не трябва нито за миг да създавам впечатление, че скърбя за моя любим, който бе кралска особа, който бе истинският крал на Англия. Тъмночервеното е цветът на мъченичеството, но понякога — какво противоречие — го носят и блудниците, за да изглежда кожата им безупречно бяла. Не искаме да предизвикваме никоя от двете асоциации в строгия ум на суровата лейди Маргарет. Тя не трябва да мисли, че бракът ми с нейния син е мъчение за мен, трябва да забрави как всички твърдяха, че съм любовница на Ричард. Тъмножълтото би било безопасно — но кой изглежда добре в жълто? Не харесвам пурпурното, а и във всеки случай това е твърде пищен цвят за едно смирено момиче, чиято единствена надежда е да се омъжи за краля. Трябва да е тъмнозелено, и тъй като тъмнозеленото е цветът на Тюдорите, от това може да има единствено полза.
— Но аз нямам тъмнозелена рокля! — възкликвам. — Няма време да намеря такава.
— Поръчахме да ушият една за Сесили — отвръща майка ми. — Ще носиш нея.
— А какво се предполага, че ще нося аз? — възразява непокорно Сесили. — Със стара рокля ли да се явя? Или няма да се явявам изобщо? Елизабет ли ще бъде единствената, която ще се срещне с нея? Ние, останалите, да се крием ли? Искаш ли да си остана в леглото през целия ден?
— Със сигурност няма нужда да присъстваш — казва рязко майка ми. — Но лейди Маргарет е твоя кръстница, така че ще носиш синята си рокля, а Елизабет може да облече зелената ти рокля, и ще положиш усилие — изключително усилие — да бъдеш мила със сестра си по време на посещението. Никой не обича нацупени момичета, и аз няма да търпя такова поведение.
При тези думи Сесили побеснява, но отива мълчаливо до раклата с дрехи и изважда новата си зелена рокля, изтръсква я и ми я подава.
— Сложи я и ела в покоите ми — казва майка ми. — Трябва да отпуснем подгъва.
Облечена в роклята, сега поръбена и украсена с нова тънка панделка от златен брокат, чакам в приемната на майчините ми покои пристигането на лейди Маргарет. Тя идва с кралска баржа, която сега винаги има на разположение за свое удобство; барабанчикът отмерва ритъма, а знамената ѝ пърхат в ярки цветове на носа и кърмата. Чувам хрущящите стъпки на спътниците ѝ по чакъла на градинските алеи, после под прозореца, а сетне — металното прозвънтяване на токовете на ботушите им по камъните във вътрешния двор. Разтварят двойните врати, тя минава през преддверието и влиза в стаята.
Майка ми, сестрите ми и аз се надигаме от местата си и правим реверанс, като между равни по ранг. Трудно е да се определи колко нисък трябва да е този реверанс. Правим го средно нисък, а лейди Маргарет се снишава почти до земята. Макар че сега майка ми е позната просто като лейди Грей, тя беше коронована кралица на Англия, а тази жена беше нейна придворна дама. Сега, макар че лейди Маргарет ползва кралската баржа, синът ѝ още не е коронован крал. Макар тя да нарича себе си Нейна светлост майката на краля, короната на Англия все още не е положена на главата му. Той просто бе заграбил златния обръч, който Ричард носеше върху шлема си, и ще трябва да почака за коронацията си.
Бързо затварям очи при мисълта за златната корона върху шлема, и за усмихнатите кафяви очи на Ричард, които ме гледат през наличника.
— Желая да говоря с мистрес Елизабет насаме — казва лейди Маргарет на майка ми, без да си прави труд да изрече и една дума за поздрав.
— Нейна светлост принцеса Елизабет Йоркска може да ви заведе в личните ми покои — казва спокойно майка ми.
Тръгвам начело. Чувствам как внимателно оглежда гърба ми, докато вървя, и изведнъж се смущавам от себе си. Боя се да не би да полюшвам бедра, или че отмятам гордо глава. Отварям вратата, влизам в личните покои на майка ми и се обръщам с лице към лейди Маргарет, докато тя се настанява без покана в големия стол.
— Можете да седнете — казва тя, а аз сядам в един стол срещу нея и чакам. Гърлото ми е пресъхнало. Преглъщам и се надявам тя да не забележи.
Тя ме оглежда от глава до пети, сякаш преценява дали съм годна за служба в домакинството ѝ, а после бавно се усмихва и казва:
— Имате късмет с външността си. Майка ви винаги е била красавица, а вие приличате много на нея: светла, стройна, с кожа като листенца на роза, с тази прекрасна коса, златиста с бронзови отблясъци. Несъмнено ще имате красиви деца. Предполагам, че все още се гордеете с външността си? Предполагам, че все още сте суетна?