Чувствам се по-скоро като спяща принцеса във вълшебна приказка, отколкото като жената, обещана за съпруга на новия крал на Англия. Наистина, живея в кралския дворец и спя в едни от най-хубавите покои, поднасят ми храната любезно, макар и не на едно коляно, както на кралското семейство. Но живея тук тихо, без придворни, без обичайната тълпа от ласкатели, приятели и молители, без да виждам краля; принцеса без корона, годеница без жених, булка без дата за сватбата.
Бог ми е свидетел, че навремето бях достатъчно добре известна като годеница на Хенри. Когато беше претендент за трона в изгнание, той се закле в самата катедрала на Рен, че е крал на Англия, а аз съм негова годеница. Но, разбира се, това беше, когато събираше армия за нашествието си, и отчаяно желаеше да получи подкрепа от династията Йорк и всичките ни поддръжници. Сега, когато спечели битката и отпрати армията си, може би ще пожелае да се освободи и от обещанието си, като оръжие, което му е било необходимо тогава, но няма нужда от него сега.
Майка ми се е погрижила всички да имаме нови рокли; всички ние, петте принцеси на Йорк, сме изискано облечени. Но няма къде да ходим, никой не ни вижда, и към нас се обръщат не с „Ваша светлост“ като към принцеси, а с „милейди“, като към незаконородени дъщери, плод на двуженство, сякаш майка ми не е вдовстваща кралица, а вдовица на провинциален земевладелец. Всички сме в не по-добро положение от това на Сесили, чийто брак вече е анулиран, но и не ѝ предлагат нов съпруг. Тя не е лейди Скроуп, но не е и нищо друго. Ние сме момичета без име, без семейство, без сигурност. А такива момичета нямат бъдеще.
Предполагах, че ще си върна положението на принцеса, ще получа състоянието си, че ще бъда омъжена и коронована в една пищна церемония редом с Хенри; но мълчанието ми подсказва, че той не е изгарящ от нетърпение жених.
Не пристига съобщение от кралската гардеробна, призоваващо ни да дойдем и да си изберем рокли за шествието по случай коронацията. Дворцовият служител, отговарящ за увеселенията, не пита дали можем да дойдем в двореца, за да ни научи на танца за вечерята след коронацията. Всички шивачки и камериерки в Лондон се трудят денонощно над рокли и диадеми; но не за нас. Не изпращат при нас никого от канцеларията на кралския шамбелан с указания за процесията. Не сме поканени да преспим в Тауър в нощта преди коронацията, както повелява традицията. Не поръчват за нас коне, на които да яздим от Тауър до Уестминстърското абатство, не пристигат указания с програмата за деня. Хенри не изпраща подаръци, каквито е редно един жених да прати на невестата си. Не идва никаква вест от майка му. Тук, където би трябвало да цари суматоха и оживление и да пристигат множество противоречиви указания от един нов крал и нов двор, изгарящи от желание да изглеждат добре, цари мълчание, което става все по-забележимо и по-забележимо с течение на дните.
— Няма да бъдем поканени на коронацията — казвам без увъртания на майка ми, когато оставам насаме с нея, щом идва да ми пожелае лека нощ в спалнята, която деля със Сесили. — Очевидно е, нали?
Тя кимва.
— Не мисля, че ще бъдем поканени.
— Как е възможно да не съм редом с него?
Майка отива бавно до прозореца и поглежда навън към тъмното нощно небе и сребристата луна.
— Мисля, че не искат цяла тълпа представители на Йорк да бъдат видени близо до трона, толкова близо до короната — казва тя сухо.
— Защо не?
Тя спуска капаците и ги затваря с резетата, сякаш за да не допуска вътре сребристата светлина, която я озарява и ѝ придава неземно сияние.
— Не знам със сигурност причината — казва тя. — Но предполагам, че ако бях на мястото на майката на Хенри, не бих искала моето дете, един претендент, един узурпатор, превърнал се в крал само защото е спечелил битката, да приеме короната си редом с една принцеса, истинска принцеса от кралското семейство, любимка на народа, и красавица. Дори да изключим всичко останало, такава гледка не би ми се понравила.
— Защо? Как изглежда той? — питам настойчиво.
— Обикновено — майка ми го заклеймява с една-единствена пренебрежителна дума. — Той е много, много обикновен.
На всички ни, дори на Сесили, която безумно се надява почти до последния ден, постепенно ни става ясно, че новият крал ще бъде коронясан сам, и че не ме иска, мен, привличаща погледите с красотата си, единствената истинска кралска особа, до себе си пред олтара. Не иска ние, предишното кралско семейство, дори да бъдем свидетели, когато полага ръка върху короната на моя любим, короната, носена от мъжа, когото обичах, и от баща ми преди него.