Как подобно бедно, невежо момче от долен произход би заблудило най-великите крале на християнския свят, херцогинята на Бургундия, императора на Свещената Римска империя, краля на Франция, краля на Шотландия, би възхитило кралския двор на Португалия и изкушило монарсите на Испания да му повярват, Хенри не казва. Това е част от магията на вълшебната приказка, като разказите за някоя гъсарка, която всъщност е принцеса, за момиче, което не може да спи върху грахово зърно, дори когато то е покрито с двайсет пухени дюшека. Удивително, но това обикновено, вулгарно, зле образовано момче, син на пияница и глупачка, печели подкрепата и симпатиите на най-богатите, най-начетените и образовани хора в християнския свят, така че те поставят на негово разположение богатството и армиите си. Хенри не казва как момчето се научава да говори четири езика плюс латински, как се научава да чете и да пише с елегантен почерк, как се научава да ловува и да се дуелира в турнири, да ходи на лов със соколи и да танцува, така че хората му се възхищават като на храбър и изискан принц, макар да е израсъл по тесните криви улички на Турне. В дългия си разказ Хенри дори не се замисля как той усвоява кралската усмивка, непринуденото, топло приемане на оказаната почит, макар че тъкмо той, Хенри, би трябвало да е най-поразен от това. Това е разказ за магия: едно обикновено момче облича копринена риза, и всички се хващат на измислицата, че то има кралска кръв.
Както ми писа моят полубрат онзи единствен път: Тъй да бъде.
Получавам само едно лично писмо от Хенри по време на този оживен и изпълнен със смут период, докато той пише и пренаписва обяснения за това как момчето, Джон Пъркин, Пиер Осбек, Питър Уорбойс — защото Хенри представя няколко различни имена — се преобразило в принц, а после отново в обикновено момче.
„Изпращам съпругата му да се присъедини към Вас в двора“, пише Хенри, знаейки, че няма нужда да уточнява чия съпруга ще се присъедини към мен. „Ще се изненадате от красотата и елегантността ѝ. Ще Ви бъда задължен, ако я посрещнете топло и я утешите за жестоката измама, на която е станала жертва.“
Подавам писмото му на майка му, която стои с протегната ръка, чакайки нетърпеливо да го прочете. Разбира се, съпругата на момчето е била жестоко, невероятно измамена. Съпругът ѝ носел копринена риза и тя била заслепена от красивата изработка. Не е можела да види, че под ризата той е обикновен хлапак от Фландрия. Лесно заблудена, удивително лесно заблудена, тя видяла ризата и си помислила, че той е принц, и се омъжила за него.
Дворецът Шийн, Ричмънд
Есента на 1497 г.
Седя в покоите си, в очакване на жената, която ще наричаме лейди Катрин Хънтли. Тя няма да бъде позната под името, приела при брака си; подозирам, че все още никой не е напълно сигурен в името ѝ по мъж — дали то е „Пъркин“, или „Осбек“, или „Уорбойс“.
— Редно е тя да бъде смятана за неомъжена — съобщава Нейна светлост майката на краля на дамите ми. — Очаквам, че бракът ще бъде анулиран.
— На какво основание? — питам.
— Измама — отвръща тя.
— По какъв начин е била измамена? — питам с престорено смирение.
— Очевиден — ме срязва Нейна светлост с презрителен тон.
— Не е кой знае каква измама, щом е била очевидна — прошепва Маги язвително.
— А къде ще бъде настанено детето ѝ, милейди? — питам.
— То ще живее далече от двора с бавачката си — казва Нейна светлост. — И няма да го споменаваме.
— Говори се, че тя е много красива — обажда се сестра ми Сесили, с отровно сладък глас.
Усмихвам се на Сесили, с напълно безизразни лице и очи. Ако искам да спася трона си, свободата си и живота на бебето на момчето, което нарича себе си мой брат, ще трябва да понеса всичко около пристигането на лейди Катрин — красивата неомъжена принцеса, и много, много повече.
Дочувам тропота на охраната ѝ пред вратата, бързата размяна на пароли, а после вратата се разтваря със замах.
— Лейди Катрин Хънтли! — изревава бързо мъжът, сякаш стражите се боят, че някой може да каже: „Катрин, кралица на Англия“.
Оставам седнала, но Нейна светлост майката на краля ме изненадва, като се надига от стола си. Дамите ми се снишават в реверанс, толкова нисък, сякаш оказват почит на жена с чиста кралска кръв, когато младата жена влиза в стаята.
Облечена е в черно, в траур, сякаш е вдовица, но пелерината и роклята ѝ са прекрасно изработени, великолепно ушити. Кой би си помислил, че в Ексетър има такива шивачки? Тя носи черна копринена рокля, гарнирана със скъпо черно кадифе, черна шапка на главата, с черно наметало за езда, преметнато през ръката, ръкавици от черна, украсена с бродерия кожа. Очите ѝ са тъмни, хлътнали навътре в бледото лице, кожата ѝ — изключително чиста, като най-изящния и блед мрамор. Тя е прекрасна млада жена в началото на двайсетте си години. Прави ми нисък реверанс и виждам как оглежда лицето ми, сякаш търси някаква прилика със съпруга си. Подавам ѝ ръка, изправям се на крака и я целувам по едната студена буза, а после по другата, защото тя е сродница на краля на Шотландия, независимо за кого се е омъжила, независимо от колко хубава коприна е ризата на нейния съпруг. Чувствам как ръката ѝ трепери в моята и отново виждам онова бдително изражение, сякаш иска да ме „прочете“, сякаш иска да разбере къде е мястото ми в тази разгръщаща се жива картина, в каквато се е превърнал животът ѝ.