— Приветстваме ви с „добре дошла“ в двора — казва Нейна светлост. Не е нужно човек да тълкува внимателно думите и постъпките на Нейна светлост. Тя прави каквото е поискал синът ѝ, като приветства лейди Катрин в двора така топло и вежливо, че дори на най-гостоприемния домакин би му се наложило да се запита защо се суетим толкова около тази жена, опозорената съпруга на нашия победен враг.
Лейди Катрин отново прави реверанс и застава пред мен, сякаш ще я разпитвам.
— Сигурно сте уморена — е всичко, което казвам.
— Негова светлост кралят беше изключително любезен — казва тя. Говори с толкова силен шотландски акцент, че трябва да се напрегна, за да разбера мекия ѝ глас с очарователната напевна нотка в него. — Имах добри коне и си почивахме по пътя.
— Моля, седнете — казвам. — След малко ще вечеряме.
Тя сдържано заема мястото си, скръства ръце в облечения си в черна коприна скут, и ме поглежда. Забелязвам черните ѝ обици и единствения друг накит, който носи — златна брошка, прикрепена към колана ѝ: две преплетени златни сърца. Позволявам си малка усмивка, и в отговор в очите ѝ се появява топлота. Предполагам, че никога няма да можем да си кажем нищо повече от това.
Подреждаме се, за да се приготвим да влезем в залата за вечеря. Аз вървя първа като кралица, Нейна светлост върви до рамото ми, малко след мен, а след нея трябва да е лейди Катрин Хънтли: сестрите ми слизат една стъпка по-надолу в йерархията. Хвърлям поглед назад и виждам бледото лице на Сесили, силно присвитата ѝ долна устна. Сега тя е четвърта поред зад мен, и това не ѝ харесва.
— Лейди Хънтли ще се връща ли в Шотландия? — питам Нейна светлост майката на краля, докато влизаме на вечеря.
— Разбира се, че да — отвръща Нейна светлост. — За какво ѝ е да остава тук? След като съпругът ѝ умре?
Но тя очевидно не бърза да си тръгва. Остава, докато съпругът ми приключи с бавното си придвижване от Ексетър до двореца. Изпратените напред ездачи влизат в двора на конюшнята и изпращат съобщение в покоите ми, че кралят приближава и очаква официално посрещане. Нареждам на дамите си да дойдат с мен и ние слизаме по широките каменни стълби до двойните входни врати, които са широко отворени, за да приветстваме завръщането на героя. Подреждаме се най-горе на стъпалата. Дамите на Нейна светлост майката на краля застават до нас, тя се постарава да е на същото стъпало като мен, така че аз да не изпъквам повече от нея, и чакаме в светлината на яркото есенно слънце, ослушвайки се да дочуем конския тропот.
— Направо в Тауър ли е изпратил момчето? — пита ме Маги, докато се навежда да нагласи шлейфа на роклята ми.
— Сигурно — казвам. — Какво друго би сторил с него?
— Не е… — тя се поколебава. — Не го е убил по пътя за насам?
Хвърлям поглед към съпругата на момчето, цялата в черно като вдовица. Тя носи черното си наметало, за да се предпази от студа, а златната брошка с двете сърца е забодена на деколтето ѝ.
— Не съм чула — казвам. Не успявам да сдържа едно леко потръпване. — Нима не би ни съобщил, ако беше сторил това? На съпругата на момчето, ако не на мен? Нима нямаше да узная?
— Със сигурност не би го екзекутирал, без да оповести това публично — казва несигурно тя.
Зад нас, в затъмнената зала, чувам постоянен лек шум, докато слугите преминават през нея и изтичват надолу по стълбите до двора на конюшнята, за да могат да се подредят от двете страни на пътя и да гледат как кралят се завръща триумфално у дома.
Първо отекват фанфарите на краля — мощно и победоносно — и всички надават ликуващи възгласи. После се разнася друг звук — насмешливо изсвирване от някой край пътя, и всички се разсмиват. Чувствам как Маги застава малко по-близо, сякаш по някакъв начин сме застрашени от пискливото изсвирване на фанфара-играчка.